— Трябва да идем в Сетанон. — Пъг погледна Джеймс и Локлир. — Вие знаете защо, а другите ще научат скоро.
— Щом там е Делекан, и ние тръгваме — заяви решително Горат.
— Подредете се в кръг — заповяда Пъг. Те го послушаха и се хванаха за ръцете. — Отпуснете се и позволете на нас двамата с Оуин да ви ръководим.
Оуин отново остави на Пъг да го насочва. Вече го правеше по-лесно, а и магьосникът, изглежда, възвръщаше бавно силите си.
Само след миг се озоваха на друго място.
— Почти стигнахме…
Изведнъж се блъснаха в някаква преграда и дори Горат изкрещя от болка. Могъщият моредел изгуби последен съзнание, но преди това успя да зърне телата на другите, проснати върху замръзнала черна земя, сгърчени от конвулсивните пристъпи на нетърпима болка. След това над него се спусна благодатната пелена на безсъзнанието.
Глава 20
Възмездие
Земята бе влажна.
Пъг се надигна на лакти и видя, че Джеймс и Локлир все още лежат в несвяст. Горат бе дошъл на себе си, но изглеждаше замаян. Оуин седеше, стиснал главата си с ръце.
— Какво стана? — простена той.
— Ударихме се в някаква преграда — обясни Пъг и стисна очи, надявайки се болката да попремине.
Джеймс също почна да се свестява. Надигна се и се огледа с премрежен поглед.
— Къде сме?
— В стария двор на замъка Сетанон — отвърна Пъг и посочи обгорялата врата на полуразрушената и изоставена портална кула. — Точно над целта, която дирехме.
— И как ще стигнем там? — попита Горат.
— Ще определим границите на преградата и ще открием място, откъдето да проникнем в старите тунели под града. Не може да са заградили отвсякъде.
— Защо не? — попита Оуин.
— Защото дори шестима цурански магьосници не са в състояние да поддържат ден и нощ толкова голяма преграда. Макала не знае, че съм избягал от Тимиряния. Поставили са преградата само за неочаквани посетители, което означава, че се редуват да я поддържат един по един. Трябва да е от малките, за да го правят.
— Звучи логично — съгласи се Локлир, изправи се и простена.
— Ако има място, откъдето да се прониква в старите тунели, то трябва да е на най-долния етаж на изоставената крепост — продължи Пъг. — Ще започнем да търсим оттам.
— Но първо ще потърся нещо, от което да направя факла — заяви Горат.
Докато чакаха, Пъг се обърна към Оуин.
— Как се чувстваш?
— Уморен, разнебитен и ядосан. Но поне съм жив. А ти?
Пъг докосна длани, после бавно ги раздалечи. Между ръцете му премина синя искра.
— Усещам, че силите ми се възвръщат, макар и бавно. Може би това забавяне ще ми е от полза. — Той снижи глас и продължи: — Не искам другите да го знаят, но ако се изправя срещу цуранските Велики, дори да съм във върхова форма, ме очаква погром. Ще трябва да разчитаме на потайни действия и изненада. Най-добре ще е да ги издебнем един по един и да ги надвиваме физически — ако успеем да го направим, преди да са използвали заклинанията си. Всъщност имаме още едно предимство. Цуранските Велики се смятат за богоподобни и като недосегаеми на своя свят не са привикнали към идеята за физическо насилие. По-вероятно е първо да се опитат да ни заповядват, а едва след това да прибегнат до употребата на магия.
— Аз лично не кипя от ентусиазъм да се срещам с тях — призна Оуин. — Вярно, че в съзнанието ми взеха да се проявяват част от знанията, получени от теб, и вече съм сигурен, че мога да правя неща, които вчера ми бяха непознати. Но все още съм неуверен в силите си.
— В такъв случай ще правиш каквото ти казвам.
Горат се върна с две факли.
— Намерих ги в един изоставен склад. — Освен това бе взел арбалет и колчан със стрели. — Подхвърли арбалета на Локлир и младият скуайър го улови и го огледа внимателно.
— Доста е прашен и не е смазван от десетина години — бяха първите му впечатления. — Но поне не е ръждясал. — Той опря арбалета в земята и застъпи стъпенката, за да запъне тетивата. За разлика от по-тежките арбалети, които трябваше да се навиват, този се зареждаше само с опъване. — Нещо тетивата не ми вдъхва доверие.
Но старият арбалет се зареди със звучно изщракване и Локлир постави стрела в канала.
— Я се дръпнете. Някой може да пострада, ако тетивата се скъса.
Той се прицели в близката врата и дръпна спусъка. Стрелата се заби със звънтене в масивната врата.
Локлир огледа одобрително оръжието.
— Бива ги старите майстори.
— Ще го пробваш ли пак? — попита Джеймс.
— Не — отвърна Локлир. — Не бих искал да предизвиквам съдбата. Достатъчен е и един изстрел, стига да е в подходящия момент.
Джеймс кимна.
Пъг огледа малкия отряд и нареди: