Цуранският Велик стоеше пред грамаден камък с цвят на изумруд, който му стигаше до кръста. От върха стърчеше златен меч с бяла дръжка, изработена вероятно от слонова кост. Върху дръжката имаше релефно изображение на златен дракон.
Черната мантия се извърна и каза:
— Впечатлен съм от теб, Миламбер. Не смятах, че ще успееш да преодолееш всички мои защити. Надявам се, че Затапек и останалите не са били подложени на недостойни страдания само заради това, че са се опитали да те спрат?
Пъг едва сдържаше гнева си.
— Те загинаха като истински цурани, проявявайки чест и достойнство, но така и не узнаха, че го правят заради двойствените ти машинации.
— Не говори за двойственост, Миламбер! Ти се закле да служиш на Империята, но скри от нас съществуването на тази ужасна лъжа! — Той пристъпи към Оуин и Пъг и извика: — Преди десет години ти се включи в битката, за да прогоним Врага от нашите светове, или поне така заяви пред Съвета. Хочопепа и Шимоне станаха свидетели на тази лъжа. Синове на велики цурански родове загинаха на този чужд свят, за да подкрепят великата кауза. Но ти така и не ни обясни защо този град е бил толкова важен, та да проливаме край него и цуранска кръв. — Той сниши глас. — Когато пристигнах тук, ти отклони въпросите ми, а като реших сам да открия отговорите, се натъкнах на това място, пълно с магични капани и клопки, във вътрешността на което се спотайваше това гигантско същество. И всичко това, за да бъда държан — аз, и всеки друг, който се появи — настрана от това нещо! — Той посочи с пръст Камъка на живота. — Ти не си прогонил Врага от този свят! Не — заключил си го в този камък до деня, когато възнамеряваш да го освободиш и да го насъскаш срещу онези, които смяташ за свои противници — може би срещу самата цуранска Империя!
— Сам не вярваш на приказките си — отвърна Пъг.
— Не само че вярвам, но и ще взема мерки този ден да не настъпи никога. Почти успях да отключа този проклет камък и когато разбера тайните му механизми, ще го отнеса в Свещения град и ще го запазя там, в случай че Империята се нуждае от неговите способности.
— Пъг, той е обезумял! — обади се Оуин.
— Момче — озъби се Макала, — този разговор не е за деца. — Той махна небрежно с ръка и Оуин отхвръкна назад. В последния миг се досети, че заклинанието е вариант на онова, което той самият бе използвал, за да повали Затапек, и съумя да се предпази, за да не пострада сериозно. Въпреки това тупна доста силно на каменния под.
— Макала, ти си убиец — извика Пъг. — Посрещнах те като почетен гост в своя дом, а ти ме измами. Държа се с дъщеря ми, сякаш е пионка в гнусните ти интриги, и я изложи на ужасен риск. Само заради това заслужаваш да умреш. Хиляди други издъхнаха, за да можеш да стигнеш дотук.
— Толкова по-важно е да успея, Миламбер. Иначе ще са умрели напразно. Когато отнеса този камък на безопасно място в Имперския дворец, смъртта им ще се окаже благородно дело за благото на Империята.
Пъг се опита да събере всички резерви от сила, с които разполагаше. Даваше си сметка, че срещу него стои най-даровитият член на Съвета.
Макала отстъпи назад.
— Няма да се бия с теб, Миламбер. Аз бях един от онези, които ти помагаха, когато собственолично разруши голямата арена в Кентосани. Не храня илюзии, че мога да съм ти равен, дори когато още не си възстановил напълно силите си. — Той се извърна леко и даде знак с ръка.
От сенките се показаха две фигури — едри, заплашителни крилати сиви силуети.
— Едно от малкото неща, които ми бяха от полза, когато открих Тимиряния, беше жезълът, принадлежал на някакъв древен жрец на име Рлин Скрр. С негова помощ командвам тези създания. — Той се извърна към двете страховити същества и заповяда: — Убийте ги!
Пъг се наведе към Оуин и му прошепна:
— Бих могъл да поема единия, а ти другия, но не можем да се справим и с тях, и с Макала. Надуй рога!
Без да се двоуми, Оуин опря ловджийския рог до устните си. Наду го и в подземията отекна протяжен стон, който напомняше вълчи вой.
В залата задуха вледеняващ вятър, несъмнено породен от някаква древна магия. Внезапно до Оуин изникнаха две грамадни ловджийски хрътки с яки челюсти и закривени като кинжали нокти. Гледаха го покорно.
— Заповядай им, Оуин! — извика Пъг.
— Какво?
Пъг се обърна към него и младият магьосник видя в очите му гняв и омраза.
— Макала! — изсъска той.
Оуин изправи рамене, посочи с пръст цуранския магьосник и заповяда:
— Дръжте го!
Хрътките се хвърлиха напред. Пъг се извърна да посрещне по-близкото от страховитите същества и извика заклинанието, което бе използвал срещу тях на Тимиряния. Както и предния път, създанието бе обгърнато от подскачащи топчици от енергия, които го накараха да застине и да нададе зловещ стон.