Локлир погледна към Горат, който се биеше едновременно с двама. На десетина крачки по-нататък Оуин задържаше с жезъла си атаките на своя противник. Молейки се стрелецът с лък да е още заслепен, Локлир препусна да помага на Оуин.
Когато елфът го чу, Локлир вече се носеше в галоп. Моределът се извърна да погледне към втория си противник, с което се разкри достатъчно и Оуин използва възможността да го халоса с дебелия край на жезъла. Елфът падна на земята със строшена челюст.
Локлир дръпна толкова рязко юздите, че конят заби предните си копита в земята и почти седна. Докато го обръщаше, скуайърът викна на Оуин:
— Обезвреди стрелеца!
Но сякаш Богинята на късмета бе извърнала лице от него, защото в същия миг една стрела го повали от седлото. Той се строполи на земята и не си счупи някоя кост само благодарение на претъркулването. Забитата в лявото му рамо стрела се прекърши и от болката погледът му се замъгли, а дъхът му секна.
За един кратък миг трябваше да събере всички сили, за да не изгуби съзнание, след това зрението му се възвърна и той си наложи да надмогне болката в рамото. Сподавен вик зад гърба му го накара да се извърне. Над него се извисяваше моредел с вдигнат за удар меч. Изведнъж зад моредела изникна Горат и заби острието на сабята си в гърба му.
Наблизо претича Оуин, размахал жезъла над главата си. Промушеният моредел подгъна колене и падна възнак до Локлир. Горат се обърна преди Локлир да успее да му благодари и хукна след Оуин.
Локлир се изправи, олюля се и видя как Оуин поваля с жезъла стрелеца, който все още търкаше заслепените си от заклинанието очи.
Моределът получи страховит удар по главата, после още един — от Горат, — този път фатален.
Горат се огледа за нов противник, но Локлир преброи общо шест трупа. Задъхан, стиснал окървавената си сабя, Горат вдигна лице към небето и извика:
— Делекан!
Локлир се приближи с накуцване към него и на пресекулки попита:
— К… акво?
— Те са знаели, че идваме! — рече Горат.
— По някакъв начин вестта е стигнала на юг — потвърди Оуин.
— Наго — произнесе Горат, докато си прибираше сабята.
— Какво? — повтори Локлир.
— Не какво, а кой — тросна се Горат. — Наго. Един от магьосниците на Делекан. Двамата с брат му Нараб служат на убиеца. Те са могъщи племенни вождове, но са се подчинили на неговата воля. Без тяхна помощ Делекан нямаше да събере толкова голяма армия и да пребори вождовете на другите кланове. Без тяхната помощ тези… — ръката му описа кръг, сочейки избитите моредели — нямаше да ни очакват тук. — Той коленичи до един от труповете и продължи: — Ето този ми е братовчед, мой близък роднина. — Посочи друг. — Този пък е от един клан, дето се е заклел във вечна вражда с моя от поколения. Фактът, че и двамата служат на онова чудовище, говори за силата му.
Локлир кимна към стърчащата от рамото му стрела и приседна в прахта. Оуин огледа раната и обясни:
— Мога да я извадя, но ще те заболи.
— И без това ме боли — намръщи се Локлир. — Действай.
Докато Оуин се грижеше за Локлир, Горат продължи да разсъждава на глас:
— Наго и Нараб владеят мисловната реч. Особено помежду си. Някой от тъмните елфи, които избихме на пътя за Лориел, трябва да е пратил послание за нас на братята. Те пък на свой ред са предупредили елфите от засадата.
— Значи има голяма възможност някой от тези елфи да е пратил вест на Наго, че сме се появили тук?
— Почти е сигурно.
— Чудесно. — Локлир поклати глава и скръцна със зъби, тъй като Оуин прибягна до острието на кинжала, за да извади върха на стрелата. Сълзи бликнаха от очите му и за миг му се стори, че ще изгуби съзнание от болка.
Оуин поръси раната с изсушени билки от кесията на пояса си, след това я превърза.
— Задръж тук и притисни — нареди той на Локлир. — Доста ще ти е трудно да си движиш ръката с тези две рани.
— Точно това исках да чуя — въздъхна Локлир и направи опит да си повдигне ръката. Оуин беше прав, движенията му бяха силно ограничени. — Къде са конете?
— Избягаха — рече Оуин.
— Втасахме я — въздъхна Локлир. — Мен ме свалиха със стрела, а вашите извинения какви са? — обърна се той към другите двама.