— Хубаво. — Погледна внимателно Горат. — Маниерите ти са малко грубички, моредел, но инстинктът ти го бива. Ако се бяхме забавили още малко, приятелят ти щеше да умре.
Горат премълча факта, че го бяха разпознали. Настани се до Оуин и зачака търпеливо.
Когато приключи с местните, монахът отново се обърна към тях и попита:
— Кой е следващият?
Горат посочи Оуин и магьосникът седна до младия свещеник. Оуин го наблюдаваше с интерес, докато обработваше раните му. Почти не разговаряха, Оуин буквално се тресеше от изтощение.
Накрая дойде ред и на Горат.
— Позна ме, че съм моредел, а не извика градската стража — заговори го тъмният елф. — Защо?
Монахът сви рамене, докато оглеждаше раната му.
— Пътуваш с хора, които не ми приличат на ренегати. Не си тук, за да грабиш и убиваш, тъй че целта ти вероятно ще да е мирна.
— А защо смяташ, че идвам с някаква цел?
— Че иначе защо ще обикаляш из човешкия свят? — попита Малкълм. — Не съм чувал за моредел, който да пътешества за развлечение.
Горат изсумтя, но не отговори.
— Раната ти не е по-лека от тази на твоя спътник — рече Малкълм, след като приключи. — Но тялото ти е здраво, ще я надвиеш. — Изми си ръцете и докато се бършеше, добави: — Задачата ми е да помагам и да служа, но според обичая трябва да платите.
Горат посочи Локлир, който вече бе седнал на масата, на която доскоро лежеше.
— Братко — каза Локлир, — боя се, че мога да ти платя за малка част от доброто, което ни стори. Но наминеш ли през Крондор, ще те възнаградя богато и пребогато.
Локлир бръкна в кесията, прецени какви средства ще са им нужни за стая през нощта, отдели един златен соверен и два кралски сребърника и ги подаде на монаха.
— Засега стига — кимна брат Малкълм. — Къде точно да те открия в Крондор?
— В двореца. Аз съм от свитата на принца. Скуайър Локлир.
— В такъв случай, млади ми скуайър, ще те потърся следващия път, когато пристигна в Крондор, и тогава ще си уредим сметките. — След като прегледа отново раните им, той добави: — Пазете ги още ден-два, сетне бързо ще започнат да зарастват. Утре ще се чувствате много по-добре. А сега трябва да си почина. За един следобед ми се събра повече работа, отколкото съм свикнал да върша за цяла седмица.
Свещеникът излезе и съдържателят дойде да почисти след него.
— Добре дошли в „Прашното джудже“, приятели — обяви жизнерадостно той. — Какво ще обичате?
— Храна и стая — отвърна лаконично Локлир.
Седнаха на една маса и скоро съдържателят им поднесе сушено месо, хляб, изпечен същата сутрин, сирене и плодове. — Довечера ще имам прясно печено, но през деня поднасяме само такива блюда — оправда се той.
Оуин и Горат вече се тъпчеха лакомо. Само Локлир намери сили да каже:
— И това е добре. Малко ейл, ако обичате.
— Незабавно.
Когато се върна с халбите, Оуин попита:
— Господине, каква е историята на тази странноприемница?
— „Прашното джудже“ ли?
— Да.
— Не е кой знае каква история, да си кажа правичката. Преди я държеше един, казваше се Страбъл. Викаше й „Веселото джудже“. Убий ме не знам защо. Джуджето отпред беше нашарено с ярки бои. Нито веднъж не го пребоядиса през годините, докато я държеше, и когато я купих от него, цветовете бяха доста избледнели. Тукашните я бяха прекръстили на „Прашното джудже“ и аз реших да запазя името. Тъкмо ми спестяваше да пребоядисвам джуджето.
Оуин се разсмя, а съдържателят се завтече да изпълни поръчката на други посетители.
— И тъй, имаме две възможности — продължи Локлир, който едва си държеше очите отворени. — Можем да продължим по главния път за Квеганско око, или по задния през Егли и Танерус, но там ще изгубим няколко дни.
— Може би това са само предположения — заговори Оуин, — но от това, което каза Горат, разбрах, че Наго и Нараб поддържат връзка с агентите си с помощта на „мисловната реч“. Както казах и по-рано, не съм добре запознат с възможностите на тази „реч“, но доколкото ми е известно, тя изисква огромни усилия. Известно е, че дъщерята на магьосника Пъг е сред най-надарените в тази област и може да общува на огромни разстояния, но тя вероятно е единствената. За по-слаби магьосници от нея това ще изисква грамадна концентрация.
Горат го зяпаше равнодушно, а Локлир подметна нетърпеливо:
— Казвай, каквото имаш да казваш. И без това следя мисълта ти с мъка.
— Искам да кажа, че магьосникът, който го върши, лежи неподвижно на някое скрито място, вероятно добре охранявано, и поддържа връзка с един или двама избрани агенти във всеки район. Те пък предават заповедите му с куриери и вестоносци. По такъв начин известяват войниците къде сме се появили или къде се намираме, но не знаят накъде смятаме да тръгнем.