— Значи никога не си виждал кого пращат от Крондор?
— Никога. Такива бяха изричните инструкции на Наго.
— А него виждал ли си го? — попита Локлир.
— Срещнахме се веднъж — призна Айзък. — В Жълтото муле. Едър е, като приятеля ти, не е жилест, каквито са обикновено моределите. Мрачен тип, никакво чувство за хумор. В очите му блести някакъв странен пламък, ако разбирате за какво говоря.
— Мога да си представя — кимна Локлир. — А какво ще ни кажеш за спътниците му?
— Ходи само с неколцина войници — не съм виждал повече от трима наведнъж, — за да не привлича внимание. Но там има предостатъчно квеганци, в случай че му дотрябват саби. Той е могъщ магьосник, Локи, и ако му се изпречиш на пътя, ще те изпържи още преди да си си отворил устата.
Локлир погледна Горат, който кимна леко в знак, че е съгласен.
— Добре, Айзък, виж сега какво ще направиш — рече младият скуайър. — Вземи си нещо за писане.
Айзък огледа стаята, намери парче стар пергамент, седна в ъгъла, наведе се към огнището и вдигна един въглен.
— Какво да пиша?
— Следното: „Хора на принца взеха рубина. Тримата, които търсите, са на пътя за Егли. Разкрит съм, трябва да бягам.“ Отдолу се подпиши.
Айзък се подписа с пребледняло лице.
— Локи, сега съм обречен.
— Обречен си още от момента, когато си приел златото и си предал собствения си крал. Заслужаваш да те обесят и сигурно накрая ще стане точно така, ако не си вземеш поука.
— Стига преди това да не те открият главорезите на Наго — добави Горат.
При тези думи Айзък се разтрепери.
— Какво да правя с това?
— Сложи го в ковчежето, където трябваше да оставиш рубина, а след това си плюй на петите и бягай. Ако не сложиш бележката на мястото, като се прибера в Крондор, ще наема убийци да те издирят, пък дори ако трябва да стигнат до най-далечните краища на Кеш. Можеш да си подрежеш косата, да я боядисаш, да си пуснеш брада и да се загърнеш в кожи като бриджейнър, Айзък, но не и да скриеш сакатия си крак. А сега изчезвай.
Айзък не чака втора подкана. Сграбчи сабята, наметалото и бележката и изскочи навън.
— Как можеш да прощаваш на този предател? — попита Горат.
— Нямаме полза от него мъртъв, а жив може да насочи враговете ни в погрешна посока. — Локлир го погледна в очите. — Не е ли странно, че точно ти проявяваш съчувствие към един предател?
Погледът, с който му отвърна Горат, беше убийствен.
— Аз не съм предател. Опитвам се да спася моя народ, човеко. — Той махна с ръка и смени темата: — Време е тръгваме. На този не може да му се вярва: ако го притиснат, не е изключено да изтъргува животеца си срещу ново предателство.
— Зная — въздъхна Локлир. — Има две възможности — или ще остави бележката, или ще го спипат. Във втория случай няма да им каже кой знае какво. Те и преди да вземем рубина не ни мислеха доброто. Повече от веднъж не могат да ни убият.
— Струва ми се, че се сещам за един начин да се скрием за известно време и дори да се доберем до Наго, без да ни забележат — замислено каза Горат.
— Как? — попита Локлир.
— Знам един път, по който да стигнем до Жълтото муле. Ако тръгнем по хребета към града, който наричате Егли — както написахте в бележката, — можем да хванем една пътека, която прехвърля цялата планина за един ден ходене. Ако не се лъжа, точно тази пътека стига до фермата на Роуи.
— Откъде знаеш? — попита Локлир, внезапно завладян от подозрение.
Търпението на Горат очевидно се изчерпваше, но той намери сили да отговори спокойно:
— Защото като малък съм живял в тези планини — още преди да дойдете вие, хората, и да ни прогоните. Преди тази земя да бъде заразена от твоята раса, тук живееше моят народ. Ходил съм за риба по тия реки и съм ловувал из горите. — Той продължи с прегракнал глас: — Нищо чудно да сме лагерували на същото място, където сега е тази къща. Най-добре да тръгваме. Пътят, който ни чака, е дълъг дори за моредел, а вие, хората, се изморявате лесно, още повече, когато сте ранени.
— Но не и ти, така ли? — попита Оуин.
— Не толкова, че да си проличи — отвърна тъмният елф, обърна се към вратата и без да чака отговор, излезе.
Локлир и Оуин го завариха отвън.
— Трябва да купим храна — рече им той. — Останаха ли ти пари?
— За храна — да — кимна Локлир. — Но не и за коне.
Влязоха в една странноприемница в източната част на града и Локлир поръча три порциона за пътуване — храна, загърната в омазнен пергамент, изсушена и осолена така, че да не се разваля. Докато чакаха да им я приготвят, Локлир разпитваше на висок глас как е пътят за Егли — достатъчно силно, че да го чуят всички в странноприемницата, включително и неколцина съмнителни типове, които се бяха сврели в ъгъла. Ако някой попиташе за тях, сведенията щяха да съвпаднат с написаното в бележката на Айзък.