Излязоха от странноприемницата и тръгнаха по пътя за Егли. Локлир вдигна глава и се загледа към стръмно издигащите се склонове на планината — обмисляше правилността на решението да прехвърлят планината по преки пътеки, само и само за да се озоват право в гнездото на кръвожадни убийци, командвани от свиреп моределски магьосник. Накрая стигна до единствения възможен отговор: за момента просто нямаше по-добра идея.
Като се подготвяше вътрешно за тежкото изкачване и нощувките на открито, той крачеше до Горат. Оуин подтичваше зад тях.
Глава 4
Преходът
Вятърът виеше в прохода.
— Какво ли не прави човек за родината — каза Локлир. Зъбите му тракаха.
— Не обръщай внимание на студа — посъветва го Горат. — Докато все още чувстваш пръстите на ръцете и краката си, всичко останало е само неприятно преживяване, което ще отмине.
— Лесно ти е да го кажеш — озъби се Оуин, който трепереше почти неконтролируемо. — Ти си свикнал със студа, нали живееш в Северните земи?
— Никой не „свиква“ със студа, човеко. Просто се научаваш да го търпиш, както е с всичко, което не можеш да контролираш. — Той ги изгледа многозначително и продължи: — Всеки момент ще се натъкнем на пост.
— Защо смяташ така? — учуди се Локлир.
— Почакайте тук — бе отговорът на Горат. — Ще ида да поразузная.
Локлир и Оуин се притаиха зад една канара, където вятърът поне не ги брулеше. Тъй като Горат се бавеше, драмата се притиснаха един в друг, за да не губят топлина.
Най-сетне моределът се появи и каза:
— Намерих плевника. Отвън има четирима стражи. Колко още са вътре не зная, а и Наго е много опасен.
Локлир се изправи и взе да разтрива вкочанените си пръсти — готвеше се за предстоящата схватка с врага.
— Какво ще правим? — попита той, уповавайки се на опита на Горат.
— Оуин — заговори тъмният елф, — нямам представа за възможностите ти, но Наго е заклинател с големи способности. Би могъл да превърне противника си на прах, да го изпепели или да го накара да пищи от ужас. Той и брат му са двамата най-опасни съюзници на Делекан и му служат още по-енергично след появата на Шестимата.
— Кои са Шестимата? — попита Оуин.
Локлир махна нетърпеливо с ръка и попита:
— И как ще се справим с него?
Горат посочи Оуин.
— Ти трябва да го разсееш, момче. Двамата с Локлир ще се справим с другите четирима и всички останали, които открием в хамбара, но магьосникът е твоя грижа. Накарай го да се забави, да се поколебае, дори да избяга, каквото и да е, само да не приложи уменията си върху нас. Ще се справиш ли?
— Ще опитам — отвърна Оуин бодро, но на лицето му се четеше страх.
— Трудно е да се поиска нещо повече — опита се да го успокои Горат. После се обърна към Локлир: — Изненадата е на наша страна, но трябва да премахнем четиримата бързо. Ако ни задържат, докато Наго се окопити, лошо ни се пише. Не успее ли Оуин да го забави, може и да не стигнем при твоя принц здрави и читави.
— Тогава защо да се захващаме? — попита Доклир и вдигна ръка преди още Горат да е отговорил. — Зная, примката се затяга и ако не го направим сега, никога няма да стигнем Крондор.
Горат кимна.
— Да започваме.
Спуснаха се по пътеката до мястото, откъдето се виждаше покривът на плевника, който се намираше в другия край на една тясна долчинка.
— Къде са часовоите? — попита Локлир.
— Не зная — зачуди се Горат. — Преди малко бяха отвън.
— Може да са влезли да се претоплят — подметна Оуин.
Горат посочи едно засъхнало корито на ручей и тримата се спуснаха безшумно по него в долчинката.
— Трябва да побързаме — прошепна Горат. — Майките и Отците са благосклонни към нас и стражите са се прибрали вътре. Не знаем колко дълго ще останат. — Той затича през поляната. Въпреки нетърпимата болка в ставите Локлир си наложи да не изостава. Раните му бяха заздравели, но още се чувстваше слаб, а и преходът го бе изтощил. Не му се нравеше идеята да се бият точно сега, но успееха ли да се справят с противника, после щеше да им е много по-леко.
Горат стигна пръв и се спотаи в сянката на навеса. Огледа се. Нямаше никакви признаци да са ги открили. Той вдигна ръка в знак да пазят тишина.
Тримата наостриха слух. Иззад стената се чуваха приглушени гласове, но Локлир не разбираше нищо — най-вече защото разговаряха на непознат език. Горат, чийто слух бе по-остър, тихо им превеждаше:
— Казват, че никой не ни е виждал, откакто сме напуснали Ястребово гнездо. Опасяват се, че може да сме им се изплъзнали на пътя през Танерус.