— Не си чувствам краката — отвърна младежът. — Мисля, че все пак ще успея да ги раздвижа.
— Надявам се — рече Локлир. — Не ми се ще да те оставяме тук.
— И на мен не ми се ще да бъда оставен — усмихна се криво Оуин.
Горат се огледа. В ъгъла имаше голям сандък. Той отиде до него и извади питка и мях с вода. Отпи жадно, подаде меха на Локлир и разчупи питката на три, след това раздаде парчетата на другарите си.
През това време Локлир помогна на Оуин да седне на пейката до масата, на която бе разгъната карта.
— Вижте, какво има тук! — възкликна той.
Беше карта на района южно от Ястребово гнездо, с точно обозначени места на засадите и стрелки за посоката, в която ги бяха видели да се движат. Ясно личеше, че са им изгубили дирите по пътя за Жълтото муле.
— Оуин, дали Наго е успял да прати вест, че сме се появили тук?
Докато си разтриваше краката и се опитваше да определи какво не е наред е тях, Оуин отвърна:
— Съмнявам се. Гледах да го занимавам със себе си, за да не му оставя възможност да ни убие. Предполагам, че би могъл да прави две неща едновременно, но три ми се струва невероятно. Ако са уговорили време, в което да осъществяват връзка, съвсем скоро хората му ще знаят, че нещо не е наред.
— В такъв случай е най-добре да тръгваме — рече Горат. — Колко остава до Крондор?
— Два дни, ако вървим по Кралския друм. С коне дори по-бързо — около ден езда. Но през горите ще ни отнеме три.
— Ще можеш ли да ходиш? — обърна се Горат към Оуин.
— Не зная… — Изведнъж Оуин почувства, че пръстите на краката му помръдват. — Мисля, че ще мога — каза той, надигна се бавно и промърмори: — Интересно.
— Кое е интересното? — попита Локлир.
— Заклинанието. Предназначението му е да обездвижва противника, но само за кратко.
— И защо да е интересно?
— Това е някаква бойна магия. Не ни учат на такива в Звезден пристан.
— Можеш ли да я повториш? — попита Горат. — Може да ни е от полза.
— Наистина ли? — попита сухо Локлир.
— О, не зная — рече Оуин. — Когато заклинанието ме удари, почувствах нещо странно, сякаш го познах. Ще помисля. Може да излезе нещо.
— Хубаво. Мисли, докато вървим — нареди му Локлир, натъпкал устата си с хляб. — Стига да можеш да ходиш. — Докато ровеше в сандъка с припасите, се натъкна на няколко тъмносини наметала, обшити по края с нещавена кожа, и каза: — Може да ни послужат. Нощите по тия места са студени. — Сгъна картата и няколко писма, в който се съобщаваше, че определени войскови групи са заели местата си на запад в очакване да бъде даден сигнал за атака, прибра ги в торбата си и я метна на рамо.
Тримата излязоха от плевника и заобиколиха тънещата в мрак къща. Собственикът й или спеше дълбоко, или бе мъртъв, убит от гостите си, но и в двата случая не си заслужаваше да си губят времето с него. Чакаха ги още три дни придвижване по опасни пътища, на които ги дебнеха неуморни и незнаещи пощада врагове.
На два пъти успяха да се изплъзнат на убийци или разбойници — така и не разбраха какви бяха. Веднъж се наложи да лежат в калта в едно тресавище до горския път, по който премина група квегански мародери. Но ето че най-сетне стигнаха последните дървета преди откритото разорано поле. В далечината се издигаше град Крондор.
— Впечатляващо — каза на пръв поглед равнодушно Горат.
— Виждал съм Арменгар — рече Локлир. — Малко ми е чудно, че наричаш Крондор „впечатляващ“.
— Не говорех за размерите на двореца — уточни Горат, — а за човешкото множество. — Погледът му за миг се зарея в далечината. — Вие, краткоживеещите същества, нямате чувство за история и за мястото си на този свят. Размножавате се като… — Той погледна към Локлир и забеляза, че по лицето му премина сянка. — Няма значение. Просто сте твърде много, особено на места като това. — Той поклати глава. — За моя народ подобни гигантски сборища са непонятни.
— Ала въпреки това се събирате в Сар-Саргот — посочи Локлир.
— Да, така е. Събира ни общата мъка.
— Защо не прекосим нивите и не излезем на пътя? — попита Оуин.
— Не — отвърна Локлир. — Погледнете там. — Той посочи към мястото, където един черен селски път пресичаше Кралския друм. Неколцина мъже се размотаваха по него без никакво видимо занимание. — Не ми изглежда като място за среща на стари приятели.
— Така е — съгласи се Оуин. — Накъде тогава?
— Последвайте ме — отсече Локлир и тръгна на изток. Скоро стигнаха едно пресъхнало дере, което, изглежда, се пълнеше през пролетта, при топенето на снеговете в планината. — Това дере стига близо до източните градски порти и предградията.