— Кой използва това нещо? — попита шепнешком Оуин. — Деца ли?
— Ами да — отвърна Локлир. — В редиците на Шегаджиите има и много хлапета, които познават всички дупки на града.
— Сега къде сме? — попита Оуин.
— Използвай сетивата си, човеко — смъмри го Горат. — Не можеш ли да подушиш вонята?
— Уф — изсумтя Оуин, усетил миризмата на канални води.
Локлир вдигна ръка и дръпна замаскираната врата. Обгърна ги непрогледен мрак.
— Локлир, може да виждам по-добре от теб в тъмното, но дори аз се нуждая от малко светлинка в подобна тъмница.
— Някъде тук трябва да има фенер — отвърна Локлир. — Чакай да си спомня къде точно беше…
— Какво? — попита Горат. — Забравил си къде е светлината?
— Мисля, че мога да ви помогна — намеси се Оуин. В същия миг в мрака се появи бледо, почти призрачно сияние, което сякаш извираше от дланта на младия монах. Скоро беше достатъчно силно, за да могат да се огледат във всички посоки.
— Как го направи? — попита Локлир.
Оуин вдигна лявата си ръка. На един от пръстите му блещукаше халка.
— Взех я от Наго. Вълшебна е.
— Сега накъде? — попита Горат.
— Насам — посочи Локлир и ги поведе из каналите под Крондор.
— Къде се намираме? — прошепна Оуин.
— Мисля, че сме на север от двореца — отвърна недотам уверено Локлир.
— Мислиш? — изсумтя подигравателно Горат.
— Добре де — рече Локлир. — Може и да съм се объркал малко. Сега ще намеря…
— Смъртта си, бърза и безпощадна — обяви глас извън обсега на светлината на Оуин.
Три саби едновременно напуснаха ножниците, докато Локлир се опитваше да различи говорещия отвъд завесата на мрака.
— Кои сте вие и какво търсите на тайния път на крадците?
Локлир прецени по гласа, че човекът отсреща е доста по-млад от него.
— Аз съм скуайър Локлир — заяви той надменно — и мога да ходя където си искам. Ако наистина си толкова умен, за колкото се представяш, трябва да знаеш, че не бива да ни се изпречваш на пътя.
От сенките се показа малко момче, стройно, загърнато в твърде голяма туника, която бе пристегнало на пояса си с въже. Беше въоръжено с къса сабя.
— Аз съм Лим и съм достатъчно бърз със сабята. Пристъпите ли още малко напред без мое разрешение, ще се лее кръв.
— Ако ще се лее, момче — отвърна Локлир, — най-вероятно ще е твоята собствена. Затова направи път да минем.
Страховитата фигура на моредела оказваше може би някакво въздействие върху момчето, но то се постара да го скрие и отвърна наперено:
— Побеждавал съм и по-добри от вас още като малък. — Въпреки това отстъпи назад предпазливо. — А и наблизо дебнат още петима биячи, които само чакат да ги повикам.
Локлир вдигна ръка и задържа напиращия за бой Горат.
— Напомняш ми за младия Джими Ръчицата — подметна той. — И той беше също толкова нахакан и жлъчен. Хайде, върви си, няма нужда да проливаме ничия кръв. — После прошепна тихо на Горат: — Ако наблизо дебнат още петима биячи, не ни трябва да търсим повече неприятности.
— Джими Ръчицата значи? — попита Лим. — Е, какво пък, ако наистина си приятел на синьор Джеймс, ще те пуснем да минеш. Но ако го видиш, кажи му по-бързо да дойде при нас, инак сделката се отменя. — И преди Локлир да отговори, Лим потъна безшумно в сенките. Гласът му се чу отдалеч: — И внимавай къде стъпваш, Локлир, който познава Джими Ръчицата. Тук долу се срещат какви ли не гадни типове. Освен това си на погрешен път. Трябва да свърнеш надясно и да тръгнеш обратно, за да стигнеш двореца.
Локлир спря, очаквайки да чуе нови напътствия, но в каналите се възцари тишина, ако се изключеше далечното ехо.
— Ама че странна среща — промърмори Горат.
— Аха — съгласи се Оуин.
— Повече, отколкото можете да си представите — посочи Локлир. — Това момче чакаше моя приятел Джеймс. А Джеймс е осъден на смърт от Шегаджиите, ако дръзне още веднъж да навлезе в тяхната територия. Такава беше сделката за живота му, която принц Арута сключи преди много години.
— Някои сделки търпят промени — подметна Оуин.
— Или се нарушават — добави Горат.
— Ще изясним тази работа по-късно — успокои ги Локлир. — В момента по-важното е да стигнем до двореца.
— Какво искаше да каже с това „какви ли не гадни типове“? — попита Оуин.
— Не зная — отвърна Локлир. — Но имам чувството, че не държа особено да науча.
На следващия ъгъл свиха в посоката, в която ги бе упътил Лим. Малко по-нататък Горат ги спря и прошепна: