Принцеса Анита награди Локлир с усмивка — зелените й очи засияха при вида на един от любимците й, завърнал се в двореца след дълго отсъствие. Подобно на много други млади придворни, Локлир боготвореше принцесата заради неподправената й грация и естествения чар.
Локлир познаваше почти всички присъстващи на масата, сред които бяха Гардан, рицарят-маршал на Крондор, и херцог Брендан, лорд на Южните тресавища. Но човекът, седнал съвсем близо отдясно на принца, му бе непознат — беше загърнат в цуранска мантия, каквато носеха Великите, а снежнобялата му коса се спускаше свободно до раменете. Зад втренчения му в Локлир поглед се долавяше спотаена сила, с каквато можеха да се похвалят малцина на този свят. Локлир се досети, че това трябва да е Макала, цуранският Велик, пристигнал наскоро в двора.
— Господине — подхвана с официален тон Арута, — беше ви наредено в продължение на една година да предоставите услугите си на тирсогския граф. Ако не се лъжа, остават още доста месеци до края на това поръчение. Имате ли настоятелна причина да пренебрегнете заповедите ми?
Локлир се поклони и отвърна:
— Ваше височество, заплахата, която се надига от север, ме принуди час по-скоро да се върна при вас. Това е Горат, арданейски вожд, и той ви носи предупреждение.
— Предупреждение за какво, моредел? — попита Арута, като го изгледа подозрително. Досегашните му срещи с моредели бяха свързани с убийства и измами.
Горат пристъпи напред.
— За война и нови кръвопролития. В Сар-Саргот бият барабаните на войната и клановете отново се събират.
— С каква цел? — попита Арута.
— По нареждане на Делекан, дарнакийски вожд. Той възпява отминали подвизи и призовава отново да тръгнем на юг.
— Но защо? — повтори принцът. — Какво го кара?
— Кълне се — отвърна мрачно Горат, — че Мурмандамус е жив и че е ваш пленник в града Сетанон. Заклел се е в кръвта на предците ни, че трябва да се върнем и да освободим нашия велик водач.
Арута го погледна слисано. Той лично бе убил Мурмандамус, макар че само неколцина бяха присъствали на двубоя. Освен това знаеше, че Мурмандамус е самозванец, творение на пантатийски змиежрец, за да примами моределите в служба на тяхната тъмна кауза.
Арута се надигна и каза:
— Ще продължим този разговор в личните ми покои. — Поклони се на жена си и кимна на Макала. — Ще бъдете ли така любезен да се присъедините към нас?
Цуранският магьосник кимна и се изправи. Едва сега Локлир забеляза, че е необичайно висок за цуранец. Макала прошепна нещо на своя личен слуга, който се поклони и забърза към вратата.
Локлир даде знак на Горат и Оуин да го последват към покоите на принца, които бяха зад широката двойна врата. По пътя се наведе към Горат и му каза:
— Надявам се, че няма да се ограничиш само с предположения, инак и двамата ще загазим здравата.
— Всички ще загазим съвсем скоро, човеко — отвърна Горат.
Глава 5
Мисията
Тътнежът на барабаните отекваше по хълмовете.
Горат стоеше като истукан. Част от съзнанието му усещаше, че това е само спомен, ала картината бе толкова жива, сякаш присъстваше лично. Той стисна ръце и сведе поглед. Ръцете му бяха съвсем малки, като детски ръчички. Краката му бяха боси, а не бе ходил бос от дете.
По върховете на околните хълмове озарени от разпалени огньове тъпанджии налагаха с равномерни удари грамадните си инструменти. Отдавна враждуващи кланове се дебнеха за най-малкия признак на замисляно предателство, но всички бяха дошли да чуят Вестителя.
Горат също следваше тълпата, едва влачейки изнурените си крака, ала някаква мистична сила продължаваше да го дърпа напред.
Той вече знаеше, че мирът е бил нарушен. Знаеше и че бащиният му род е бил предаден. Беше едва дванадесетгодишен, щяха да изминат столетия, преди на плещите му да падне мантията на водачеството, ала съдбата вече бе отредила друго. Без да му кажат, той бе разбрал, че баща му е мъртъв.
Отнякъде се появи майка му и извика:
— Побързай. Трябва да оцелееш, ако искаш да станеш вожд. — Гласът й сякаш идваше отдалеч, а когато се извърна към нея, тя вече бе изчезнала.