— Да вярвам ли на моредела — Горат?
— Той е повече, отколкото се смята. Довери му се, макар че той самият понякога не ще си вярва. Ще се превърне в прочут герой, дори за онези, които сега проклинат името му и никога не ще познаят величието му.
Внезапно Оуин почувства такава слабост, че падна на колене. Нечии силни ръце го сграбчиха за раменете и го изправиха. Той премига и видя, че отново стои пред статуята.
— Какво става?
— Добре ли си? — попита го Горат. — Когато докосна статуята, целият се разтрепери. Щеше да припаднеш.
— Бях на друго място — отвърна Оуин. — Колко време ме нямаше?
— Да те е нямало? — повтори учудено Горат. — Никъде не си ходил. Само докосна статуята, олюля се и аз те сграбчих.
— На мен ми се стори повече — измърмори Оуин.
— Случва се понякога — намеси се Джеймс, докосна камъка и бързо отдръпна ръка. — Оракулът избира с кого да разговаря. На теб какво ти каза?
— Ами… само че мога да ви се доверя… и на двамата.
— Нещо полезно каза ли? — попита Джеймс и го стисна за ръката.
— Че ни чакат дни, изпълнени с трудности.
— И без него го знаем — изсумтя Горат.
— Да се връщаме в абатството — подкани ги Джеймс. — Конете ни сигурно вече са готови. Чака ни доста път.
— Накъде отиваме? В Саладор? — попита Оуин.
— Не, ще хванем пътя за Силдън. Не е толкова натоварен и е по-опасен заради това, но пък онези, които ни търсят, сигурно още се навъртат около Крондор и чакат да си покажем главите от двореца. Ако имаме късмет, ще излезем на пътя за Ромней преди противникът да узнае, че вече не сме в двореца.
Оуин кимна, но докато се отдалечаваха от полянката, погледна през рамо към статуята на дракона. Имаше нещо, което бе доловил по време на краткото си видение и което не посмя да сподели.
Оракулът изглеждаше изплашен.
Глава 6
Пътуването
Грейвс им помаха за поздрав.
— Джеймс, няма да е зле да се отбиете до града, преди да си тръгнете.
— Защо? — попита Джеймс и се вгледа в лицето на абата.
— Няколко минути след като тръгнахте по пътя, покрай нас премина конен отряд, който се насочи към града.
Джеймс погледна към града, сякаш можеше да различи конниците от такова разстояние.
— Имало е нещо особено в тях, инак нямаше да им обърнеш внимание. Какво?
— Дрехите им бяха в цветовете на кралската армия. И ако вече не съм забравил дните, когато бях крадец в Крондор, начело яздеше старият Ги дьо Батира.
— Значи има какво да се види — каза Джеймс, даде знак на Горат и Оуин да го последват и закрачи към града. — Скоро ще се върнем, Грейвс.
Абатът им махна за довиждане и се прибра.
Стигнаха града, тръгнаха по централния булевард и излязоха на градския площад. Там конниците вече слизаха от конете и сваляха седлата и багажа пред хан с шахматна пешка на табелата. Всички войници бяха с дрехи в кралските цветове: черни ботуши и панталони, сиви наметала и алени жакети, върху които бе изрисуван бял кръг и ален, изправен на задните си крака лъв със златна корона, стиснал меч. Виолетовите ивици по края на кръга и по ръба на наметалата сочеха, че войниците принадлежат към дворцовата гвардия и служат лично на кралското семейство. Двама от тях бяха застанали на пост пред вратата и единият спря Джими и спътниците му с думите:
— Дотук. Ханът е на разположение на риланонския херцог и никой не може да влиза без негово разрешение.
— В такъв случай иди при него, боец, и му докладвай, че е дошъл скуайър Джеймс от Крондор по дела на принца.
Войникът огледа внимателно Джеймс и спътниците му, после влезе вътре.
Миг по-късно пред тях се изправи едър мъж с черна превръзка на едното око. Подпря се на вратата, огледа ги и им махна да влизат.
Вътре войниците от кралската гвардия продължаваха да претършуват помещението.
Ги дьо Батира, херцог на Риланон и Първи канцлер на Островното кралство, им даде знак да се присъединят към него на масата.
— Донесете нещо за пиене! — провикна се той и един от войниците изтича да изпълни нареждането. Незабавно им поднесоха големи халби пенлив ейл.
— Ще желае ли милорд нещо за ядене? — попита с разтреперан глас ханджията.
— По-късно — отвърна Ги, докато бавно си сваляше ръкавиците. — Нека да е прясно и топло — за мен и хората ми. — Ханджията се поклони и отстъпи заднешком, като пътем събори един стол и едва не се удари в ръба на масата. Ги погледна към Джеймс и му кимна.
— Значи Арута те е пратил на изток да подушиш обстановката?
— Може и така да се каже, ваша светлост — отвърна леко намръщено Джеймс.