— Изключено е, докато Арута е в Крондор — отвърна Джеймс. — Той никога не би допуснал да попадне в един толкова очевиден капан. Това, което повече ни безпокои обаче, е съществуването на истинските Нощни ястреби — същите, дето се опитваха да отделят главата ти от тялото.
— Няма да питам защо… — рече Лизли. — Да предположим, че има някаква връзка с благоденствието на Кралството.
— Доказано е, че Нощните ястреби са замесени в опитите да бъде убит принц Арута преди десетина години. Ако това са оцелелите от неуспешното покушение, или някой друг, който се възползва от репутацията им, значи заплахата е сериозна. Какво можеш да ни кажеш за тях?
— Още утре потеглям за Танерус — рече Лизли. — Искам да изясня цялата тази история на място, както и да се срещна с онези, дето са се опитали да те пребият. Има две места, за които подозирам, че може да са опорни точки на Гадника. Чух, че държи под контрол престъпния свят от дърбинските пристанища, както и подземната измет в Силдън. Шегаджиите никога не са били силни извън Крондор, което не им пречи да разполагат със сериозни връзки отвъд Горчиво море и голямо влияние в Силдън. Наскорошните вълнения в няколко пристанища на Горчиво море сериозно навредиха на търговията им и приятелите им в Силдън започнаха да се топят като сняг през пролетта. Но ако някъде ще се спука гърнето, това ще е на север — в Ромней вече избухнаха размирици, а доколкото ми е известно, сега там се разпореждат Нощните ястреби.
— И ние чухме, че там се мъти нещо.
— Гилдията на лодкарите, нали? — засмя се Лизли.
Джеймс кимна.
— Това пак е работа на Гадника — продължи Лизли. — Започна от пристанищата, за да затрудни движението на товари, после се зае с местните търговци и крадците. Хората се принуждават да плащат откуп, за да си получат стоката, а каквото влезе в джобовете му, не излиза оттам. Деймън Рийвс е главатар на лодкарите, много свестен човек, но явно някой от приближените му е подпалил чергата.
— Значи според теб зад възраждането на Нощните ястреби стои Гадника? — попита Джеймс.
— Не зная със сигурност, но така смятам. Сигурно му е омръзнало да му създавам неприятности и е обявил награда за главата ми. А може и да е някой друг — по съвсем различна причина. Напоследък си създадох доста врагове. — Лизли се засмя.
— Не се и съмнявам — отбеляза сухо Горат.
— Откъде да започнем? — попита Джеймс.
— Започнете с Майкъл Уейландър. Според мен той е в центъра на събитията. Арли Стоманената душа от Железарската гилдия е водач на противниците на лодкарите. Но и двете страни ще говорят с Уейландър. Според слуховете той е забъркан в разни нечисти дела, не кой знае колко важни, но достатъчни, за да го направят опасен.
— Нещо друго?
— Нищо, което да те заинтересува.
— Какво пък — въздъхна Джеймс, — повече е, отколкото очаквахме. Щом ще си в Танерус, значи ще знаем при нужда къде да те открием.
Лизли се захили и Джеймс изпита усещането, че е надникнал в огледало. Макар Лизли да бе с две или три години по-възрастен от него, приликата им бе невероятна.
— Вярно, че утре тръгвам за Танерус, но никой не знае къде ще бъда, когато дойдете да ме потърсите.
— Повярвай ми, приятелю — рече Джеймс, — сега, след като вече се запознахме, ще те държа постоянно под око. Пак ще се срещнем, ще видиш.
Лизли дояде вечерята, извини се и ги остави на масата.
— Ще ида да запазя стая — рече Джеймс.
Скоро след това тримата се качиха да си легнат.
На сутринта, когато слязоха в конюшнята и попитаха за конете, момчето, на което ги бяха оставили, ги изгледа учудено.
— Конете ли, господине? Но нали снощи взехте единия, а другите два ги продадохте на господаря?
Джеймс се обърна и погледна на запад, към Танерус. И се закле, че някой ден ще открие Лизли Шайбата. Ако досега в съзнанието му се бе спотайвало някакво съмнение за възможна връзка помежду им, сега то се стопи окончателно. Той неочаквано се разсмя и рече:
— В такъв случай, момче, май ще трябва да помоля господаря ти сега той да ни ги продаде.
Оуин и Горат се спогледаха, учудени от странната реакция на Джеймс, но никой от двамата не каза нито дума, докато младият скуайър уреждаше въпроса с конете.
Въоръжени мъже бяха вдигнали барикада на пътя за Ромней и дадоха знак на тримата конници да спрат.
— Какво има? — попита Джеймс.
Един от мъжете заобиколи барикадата, която се състоеше предимно от чували с ечемик и празни сандъци, и каза:
— В момента не пускаме непознати в Ромней.
— Пътувам по кралски дела и нося писмена заповед от принца на Крондор.
— Принца на Крондор значи? — повтори мъжът и потърка брадичката си. Приличаше на докер, с навити ръкави на ризата, изпод които се подаваха яките му ръце, имаше мускулесто набито тяло, къс врат и обгоряло от слънцето лице. Държеше метален лост, от онези, с които се отварят сандъците по пристанищата. — Само че принцът е далече, щото тук даже не са Западните владения, та не виждам защо това трябва да има нещо общо с нашата работа.