Макар и привлекателно заради високото заплащане и гарантираните приходи, силдънското графско владение често оставаше без господар. Последният граф на Силдън бе загинал по време на Войната на разлома — при големия щурм на крал Родрик IV срещу цураните в заключителната й фаза. Крал Луам все още не бе решил кому да дари този пост и титлата и колебанието му бяха от полза за херцога на Чим, който междувременно се радваше на приходите от силдънското графство. Джеймс си даде сметка колко е важно да бъде назначен някой енергичен управител, който бързо да разреши наболелите проблеми на града. Трябваше да спомене за това пред принца, когато се върнеше.
Резултатът от така сложилата се ситуация бе почти пълната липса на законност и ред в града — освен онзи, който осигуряваха с привидното си присъствие представителите на градската милиция. Доколкото Джеймс можеше да определи, границата на тяхната власт не обхващаше района на пристанището и складовете и свършваше по средата на крайбрежния булевард, от едната страна на който имаше проспериращи на вид магазини и къщи, а от другата — ханове и моряшки вертепи. Точно през средата на улицата бе нарисувана яркочервена линия.
— Това пък какво е? — попита Горат, когато я прекосиха.
— Предупреждение — отвърна Джеймс. — От другата страна на чертата минаваш на свой риск. Едно ми харесва тук — че нещата се наричат с истинските им имена — добави той, докато се спускаха към пристанището. — Никой не ти хвърля прах в очите.
Минаха по няколко тесни улички, застроени от двете страни с високи складови помещения, и пресякоха друга широка улица, по чийто калдъръм трополяха тежко натоварени каруци и фургони. Яки мъже търкаляха бъчонки или се огъваха под тежестта на големи вързопи със стока. Скоро излязоха на пристанището и видяха доковете — едни от камък, други от дърво. В залива имаше само няколко малки лодки — той почти винаги бе тих, заради врязаните навътре естествени вълноломи.
Джеймс посочи една кръчма, над вратата на която висеше стара ръждясала корабна котва, покрита с олющена бяла боя, и спря пред конюшнята, където ги посрещна чорлаво хлапе.
— Почисти им копитата, дай им сено и вода и ги изтъркай хубаво — нареди му Джеймс, докато слизаше от седлото. — Момчето кимна и Джеймс продължи: — Освен това гледай утре сутринта да са тук. Не обичам да стават грешки.
— Това пък какво беше? — попита го Оуин.
— Вземам мерки за всеки случай — обясни Джеймс и спря да се огледа на прага. Вътре бе мрачно и мръсно. Клиентите бяха предимно моряци и докери, а също наемни войници, дами със съмнителна репутация и обичайното сборище от крадци и главорези. Джеймс настани спътниците си на една маса и каза:
— А сега ще чакаме.
— Какво? — попита Горат.
— Да се покаже този, който ни трябва.
— И колко време ще трябва да чакаме? — попита Оуин.
— В тази дупка? Един ден, може би два.
Горат се огледа смръщено и поклати глава.
— Вие хората… понякога сте като животни.
— Не е чак толкова зле, като свикнеш — успокои го Джеймс. — Като знам аз откъде съм тръгнал.
— Странно твърдение за човек, който е на служба при принца.
— Така е — съгласи се скуайърът. — Но е вярно. Просто получих рядката възможност да се издигна.
— Което е обратното на моето положение — промърмори Горат. — Аз бях вожд на клан, търсеха ме за съвет и уважаваха мнението ми. А сега седя в този вертеп с враговете на моя народ.
— Не съм враг никому, освен ако не ме нападне пръв — заяви Джеймс.
— Убеден съм в това, скуайър — отвърна Горат, — макар да ми е странно да го чувам от собствената си уста. Но не мога да го твърдя за сънародниците си.
— Никога не съм се опитвал да говоря от името на своя народ — посочи Джеймс. — Ако си забелязал, ние губим много повече време и усилия да се избиваме помежду си, отколкото да създаваме проблеми на северните си съседи.
Горат избухна в смях. Оуин и Джеймс го погледнаха, стреснати от странния, почти мелодичен звук.
— Какво ти е толкова смешно? — попита Оуин.
— Помислих си — отвърна през смях Горат, — че ако бяхте малко по-ефективни в братоубийството, нямаше да има нужда да се безпокоя какво ще направи онова кръвожадно куче Делекан.
Споменаването на потенциалния завоевател накара Джеймс да си спомни за важността на задачата, с която се бяха захванали. За известно време бе решил, че Гадника, който и да бе той, представлява по-сериозен проблем, но не беше изключено в действителност той да е само част от много по-мащабните планове на Делекан.