Нощните ястреби очевидно работеха или с Гадника, или с моредела — а не беше изключено и с двамата. Но това, което събуждаше безпокойството на Джеймс, бе, че можеха всъщност да са пионки на пантатийските змиежреци. Джеймс реши да обсъди този въпрос с Горат, но по-късно, тъй като тук някой можеше да подслуша разговора им.
Към тях се приближи ханджийката, едра жена с повехнала хубост, която намекваше, че на младини може да си е изкарвала прехраната с най-древния занаят. Изгледа Горат с нескрито подозрение и ги попита какво ще искат. Джеймс поръча ейл, ханджийката си тръгна и той отново потъна в размишления.
Имаше и друг играч, вече беше сигурен в това, някой, който дирижираше цялата тази бъркотия в Кралството — или пантатийците, или съвсем неизвестен участник — ето какво го безпокоеше. След като премисли всичко, което Горат бе казал на Арута, той се обърна към моредела.
— Бих дал много, за да науча повече за онези, който ти нарече Шестимата.
— За тях не се знае почти нищо — отвърна Горат, — освен че са най-близките съветници на Делекан. Не познавам никой, който да ги е виждал. Те наистина са могъщи. Благодарение на усилията им народът ми разполага с изобилие от всякакви оръжия. По-странното е, че враговете на Делекан неочаквано изчезнаха. Мен например ме повика на съвет Нараб, един от помощниците на Делекан. По пътя за Сар-Саргот ме нападнаха, вързаха ме и ме хвърлиха в тъмница.
— Това не си го казвал.
— Не си ме питал какво съм правил, преди да се срещна с Локлир.
— И как успя да избягаш?
— Някой ми помогна — отвърна Горат. — Не зная кой, но подозирам че е един стар… съюзник. Жена с влияние и сила.
Джеймс беше заинтригуван от думите му.
— Трябва наистина да има голямо влияние, щом е успяла да те измъкне изпод носа на Делекан.
— Има много приближени на Делекан, които не са готови да му се опълчат открито, но биха се радвали, ако се провали. Между тях са Нараб и брат му, но докато Шестимата му служат, те ще правят същото. Случи ли му се нещо, преди да успее да съюзи всички племена, договорите, които е сключил, ще бъдат нарушени. Той не вярва никому, дори на жена си и на сина си, и това е съвсем оправдано. Жена му е вожд на хамандийците, Снежните леопарди, един от най-могъщите кланове след този на Делекан, а синът му вече има свои собствени амбиции.
— Изглеждат щастливо семейство — отбеляза Оуин.
Горат се подсмихна иронично.
— Моите сънародници рядко се доверяват на някой, който не е от тяхното семейство, племе или клан. Над това могат да стоят само политически съюзи, но те не са толкова трайни. Ние сме по природа мнителни.
— И аз имах такова усещане — рече Джеймс. — Но същото може да се каже и за нас, в известен смисъл. — Той се надигна. — Извинете ме. След минутка се връщам.
Джеймс се приближи до един мъж, който току-що бе влязъл от задната стая. Имаше тъмна кожа, което говореше за кешийския му произход. Беше мършав и побелял, но с жилесто тяло, в което се криеше спотаена сила. Джеймс го прецени като опасен противник.
— Ти ли си собственикът на заведението? — попита го Джеймс.
— Аз. Казвам се Йофтаз.
Джеймс сниши глас и продължи:
— Тук съм по поръка на определени хора, чиито интереси напоследък са били сериозно засегнати. Едни типове, които използват за свой център Ромней, но са били виждани и на запад, създават затруднения.
Йофтаз го изгледа изпитателно.
— И защо ми казваш всичко това?
— Живееш на място, където минават много хора. Мисля, че може да си чувал за онези, които ти споменах.
Йофтаз се разсмя, но очите му останаха сериозни.
— Приятелю, човек с моя занаят предпочита да не чува и да не вижда нищо. А също и да говори колкото се може по-малко.
— Така е — кимна Джеймс. — Всяка информация си има цена.
— И каква е твоята цена?
— Зависи от информацията.
Йофтаз се огледа и прошушна:
— Има и такава информация, заради която човек може да си изгуби главата.
— Така е — съгласи се Джеймс. — Всеки си носи риска.
— От друга страна, точно в момента се нуждая от помощ в една доста деликатна работа и ако се намери човек, който да ми я окаже, бих могъл да му разкрия някои доста интересни неща, които съм чул, както и да му опиша хората, които ги говорят.
Джеймс кимна повторно.
— Тази деликатна работа не може ли да се реши с помощта на известна сума в злато?
Йофтаз се засмя.
— Харесвам как разсъждаваш, млади човече. Как да те наричам?
— Можеш да ме наричаш Джеймс.
Очите на Йофтаз трепнаха.