— Като момче съм идвал насам много пъти — с братовчедка ми Юджийн обичахме да си играем край бързея. Целият този хълм е прокопан от тунели и стари пещери. Някога са ги използвали за скривалища и складове. Под водопада дори има тайна врата — ако знаеш къде да я търсиш. Двамата с Юджийн веднъж я намерихме случайно. Тя тогава беше на осем, а аз — на девет. Щяхме да замръзнем от студ — водата е ледена. После Юджийн си изпати от баща си. Чичо ми не е от хората, които умеят да се владеят, когато са ядосани. Но това не ни попречи пак да играем тук.
— И много хора ли знаят за тунелите?
— Местните трябва да знаят до един. Един-двама дори може и да подозират за тайната врата под водопада. Съмнявам се обаче друг — освен стария комендант на крепостта и членовете на семейството — да знае точното й местонахождение. Доста добре е замаскирана.
Продължиха по пътя за Кавел и пристигнаха в селото в ранния следобед. Джеймс дръпна юздите на коня, огледа се й отбеляза:
— Изглежда доста заможно за толкова затънтено местенце. Оуин се разсмя.
— Сигурно е така. Селцето съществува от няколкостотин години, но през последните петдесет се превърна в земеделски център на околията. Откакто преди три години пожарът принуди чичо ми да се премести да живее в селото, цялата търговия се върти в него. Доколкото си спомням, чичо ми и семейството заемат три или четири от къщите.
— Пожар ли? — попита Джеймс, докато подминаваха крайните къщи. — Как е станало?
— Никой не знае — отвърна Оуин. — Разказват, че чичо ми работил нещо в един от подземните етажи, когато неочаквано избухнал пожар и бързо се разпространил нагоре. Стените така обгорели, че заплашвали всеки миг да рухнат. По същото време станало срутване в тунелите, превърнати от чичо ми във винарска изба. При срутването загинал братовчед ми Невил. Той беше с няколко години по-голям от мен и Юджийн. Странно момче беше, винаги съм имал чувството, че чичо не го обича особено. Юджийн открай време е любимката в семейството. — За миг Оуин изглеждаше потънал в спомени, после продължи: — Както и да е, избата сега е затисната под тонове скали и тялото на братовчед ми е някъде долу. Пожарът избухнал в едно от съседните помещения, но никой не знае какво го е причинило, тъй като слугата, когото винят за това, също загинал в пламъците. Чичо ми все се кани да направи ремонт на сградата, но все не намира време и средства да го почне.
Излязоха на голям площад, на който имаше шадраван и откъдето започваха други три широки улици.
— Ето тази къща там — посочи Оуин една от сградите от другата страна на шадравана. Следобедният пазар бе в разгара си, търговията вървеше с пълна сила и тримата конници едва си пробиваха път през множеството.
Най-сетне стигнаха къщата на барона, където ги посрещна едно конярче.
— Господарю Оуин! От години не сте се вясвали насам!
— Здрасти, Тед — усмихна се Оуин. — Сега ти ли се грижиш за конете?
Момчето, което сигурно нямаше тринайсет, кимна.
— Да, господарю. Обаче си нямаме конюшня, та баронът кара гостите да си оставят конете в странноприемницата. — То посочи постройката срещу къщата на барона. Отпред беше изрисувана глава на патица. — Ще ида да ви запазя стая.
Оуин продължаваше да се смее.
— Да не искаш да кажеш, че чичо ми не би предложил стая на собствения си племенник?
— Напоследък той не иска да вижда никого, господарю Оуин. Ако бяхте сам, може би щеше да ви приеме, но с приятели… — Момчето се усмихна с неудобство и млъкна.
Оуин го отпрати с нареждането да намери по-голяма стая и да се грижи добре за конете.
Качиха се по стъпалата на голямата къща. Джеймс се огледа и отбеляза:
— Е, в сравнение с тоя палат останалите къщички са като кучешки колиби.
Оуин се засмя. Наистина другите къщи бяха с много по-скромни размери. Само странноприемницата можеше да съперничи донякъде с къщата на барона.
— Някога и това е било странноприемница, но после настъпили трудни времена. Тогава чичо ми я купил и я преустроил за собствено ползване. Отзад има конюшня, но сега там живее личната му стража. — Оуин продължи по-тихо: — Като много други благородници, чичо ми има твърде малко пари за своя пост. Приходите му са скромни, а данъците, които изисква чимският херцог, са значителни и постоянно нарастват. Пък и чичо ми никога не е бил предприемчив човек.
Почукаха на вратата и тя се открехна съвсем леко. Прислужница на средна възраст подаде нос през процепа и се ококори, като зърна изправения пред нея Горат в пълно бойно снаряжение.
— Здрасти, Мири — побърза да каже Оуин. — Всичко е наред. Те са с мен.
— Господарю Оуин! — възкликна прислужницата и разтвори широко вратата.