Глава 10
Нощни ястреби
Водата се спускаше с тътнеж по планинския склон.
Джеймс, Горат и Оуин бяха спрели конете си под водопада. След като решиха да останат до шестък, за да се възползват от поканата на барона, Джеймс им предложи да пообиколят околностите. Преди това се погрижи бъбривецът Питър да остане с впечатлението, че са тръгнали по търговски дела, но веднага щом напуснаха селото, направиха широк обход и се приближиха към пролома.
Вятърът неочаквано смени посоката си и донесе влажни пръски.
— Наистина ли си играл тук? — попита Джеймс.
— Е, не точно — отвърна Оуин и вдигна ръка към склона. — Катерехме се горе, където има едно малко езерце — съвсем близо до тайния изход.
— Моят народ не позволява на децата да играят, без да бъдат наглеждани — отбеляза Горат и добави с презрение: — Но вие, хората, се множите като мишки. Умре ли дете, раждате си друго.
— Не е чак толкова просто — отвърна навъсено Джеймс.
— Та какво ще дирим тук? — попита Горат.
— Ако наистина си решил да използваш тунелите за таен лагер, няма ли да се погрижиш никой от семейството на барона да не идва насам? — попита Джеймс.
Оуин го погледна ококорено.
— Значи смяташ, че Нощните ястреби са предизвикали пожара?
Джеймс повдигна рамене.
— Не знам със сигурност. Но не е изключено. А след това са взели мерки баронът да не излиза от дома си.
Продължиха покрай брега на потока и Горат каза:
— Вече зная кои са тези Нощни ястреби. Чух от теб, че си се срещал с тях, но не мога да си обясня каква е ролята им в тази история.
— Не е толкова сложно — отвърна Джеймс. — Те са братство на наемни убийци, които работят за всеки, който им плаща. Още като малък си имах работа с един от тях на покривите на Крондор, а и след това неведнъж сме се срещали. Те бяха пионки на Мурмандамус за известно време и служиха рамо до рамо с неговите Черни кръвници.
Горат ядно изсъска:
— Черните кръвници бяха позор! Мъже на честта, отдали живота и духа си на Мурмандамус срещу обещания за несекващо могъщество и величие! Говори си, че нито един от тях няма да бъде допуснат в Отвъдния свят при нашите Майки и Отци.
— Горат — рече Джеймс, докато подкарваше коня по тясната пътека, — ще ти призная, че не зная почти нищо за твоя клан, макар че съм воювал с моределите и съм живял известно време при елфите и гламределите.
— Ние не обичаме да говорим едни за други — сигурно защото трудно се понасяме — рече Горат. — Затова не се учудвам, че не си чувал почти нищо за еледелите. А що се отнася до гламределите, те са безумци, не знаят какво искат, нито познават магии и заклинания. Живееха в Едровите гори и из Северните земи и се наслаждаваха на дивашките си забавления, докато не ги погнаха и избиха до крак.
— Да са ги избили? — Джеймс поклати глава. — Нищо подобно. Преселиха се в Елвандар и още си живеят там.
Горат дръпна рязко юздите на коня и викна:
— Лъжец!
— Какво? — попита Джеймс и втренчи поглед в лицето на тъмния елф.
— Делекан се хвалеше, че е изклал Еаранорн и племето му при Едър.
— В такъв случай трябва да знаеш, че старият крал Червено дърво е жив и здрав и сега е в Елвандар. Чух даже, че спорили за това кой всъщност управлява там.
Горат го слушаше напрегнато.
— Кой управлява ли? Не те разбирам.
— И аз не съм много наясно — призна Джеймс, когато излязоха от поредния завой и се приближиха до водопада. — Херцог Мартин редовно посещава Елвандар и праща доклади в Крондор. Доколкото разбрах, Червено дърво и хората му се опитват да решат дали да се присъединят към народа на Агларана, или да живеят отделно, макар и съседи с тях. Нещо подобно.
— От чудно по-чудно — рече Горат. — Не бих се изненадал, ако елфите на Агларана ги бяха превърнали в свои роби, когато са отишли да дирят убежище при тях.
Джеймс се засмя.
— Намираш го за смешно?
— Срещал съм се със стария крал Червено дърво и той не ми прилича на някой, който ще се моли да го вземат за роб, преди да отсече главите на поне няколкостотин души.
Горат кимна.
— Той е воин с големи способности и сила.
Вятърът отново довя облак водни пръски. Джеймс се огледа.
— Оуин, къде е този вход?
— Трябва да вържем конете — обясни Оуин. — Нататък ще вървим пеша.
Така и направиха и скоро стигнаха едно място под водопада, където пръските бяха толкова гъсти, че ги измокриха до кости.
— И колко души знаят за този вход? — попита Джеймс.
— Малцина, освен семейството ми. Юджийн, аз и Невил — защото си играехме тук. Дори ни напердашиха, като ни хванаха, но баронът, мисля, така и не разбра, че сме намерили входа. — Той посочи една скала на няколко стъпки над тях. — Трябва да ме повдигнеш, за да се покатеря горе.