Оуин почувства, че нечии груби ръце го изправят, след това го насилиха да пие някаква горчива течност. Опита се да я изплюе, но веднага го зашлевиха през устата. Сетне го дръпнаха назад за косата и някой му стисна носа, докато друг завря кратунка в гърлото му. Трябваше да преглътне, за да не се задави. Секунди след това почувства, че ръцете и краката му натежават; съзнанието му се замъгли и всичко пред погледа му се размаза. Извиха му ръцете, завързаха ги отзад и му сложиха превръзка на очите. После го качиха на седлото, завързаха му краката за стремената и поведоха коня. Нараб нареди на останалите хора и моредели също да яхват конете. Започна кошмарното пътуване.
Много пъти им сменяха конете, веднъж дори спираха да починат — дали за минути, или за часове, Оуин не можа да определи — но все пак имаше усещането, че времето тече. Лекарството, изглежда, бе предназначено да замъгли мислите му, за да не може да използва заклинанията, които владееше. На няколко пъти, когато усещаше, че омаята го напуска, го принуждаваха да пие отново. Веднъж увисна несръчно отстрани на седлото и се наложи да спрат, за да го нагласят отново. Овързаха го с още въжета.
Имаше смътното усещане, че е жаден и гладен, но не изпитваше мъки. През повечето време витаеше в някаква сива мъгла, прекъсвана от сътресенията на полюшващия се кон. Накрая го смъкнаха от седлото и го отнесоха в някакво хладно и влажно място, където го хвърлиха върху ръбести камъни. Тук остана да лежи известно време на границата на съзнанието. Постепенно се пробуди и усети нарастваща болка. Раздвижи се леко и установи, че краката му са развързани. Но ръцете му все още бяха стегнати отзад и не можеше да вижда заради превръзката на очите.
Седна и сви изтръпналите си от продължителната езда нозе. Ако съдеше по умората на вцепененото си тяло и спомените за смяната на конете и за почивките, бяха яздили без прекъсване седем или осем дни. Само на боговете можеше да благодари, че е още жив.
Отекнаха тежки стъпки. Скърцане на метална врата му подсказа, че похитителите са се върнали. Нечии ръце го вдигнаха грубо и Оуин едва сдържа болезнения си стон.
Смъкнаха му превръзката и дори слабото сияние на факлата го накара да премигне мъчително. Срязаха му въжетата с кинжал и още при първия опит да раздвижи ръце той почувства смъдяща болка в ставите.
Пред него застана Нараб и каза на стражите:
— Достатъчно е упоен, за да е напълно безвреден. — После поведе Оуин към вратата. От съседната килия извеждаха Горат и Оуин забеляза, че тъмният елф съвсем не е в най-добрата си форма, макар да вървеше почти наперено.
Тунелът беше дълъг и тъмен. Изглежда, се намираха дълбоко под земята. Въпреки притъпените си магьоснически умения Оуин долови, че някога това място е било убежище на могъщи сили. Нещо древно и ужасяващо витаеше из въздуха и той неволно потрепери.
Преведоха ги през няколко поредни тунела до площадка, от която започваше широка стълба. По нея се изкатериха до преддверие, зад което имаше голяма подземна зала. В центъра на залата бе поставен масивен трон, в момента празен. Отдясно имаше друг, по-малък трон, на който се бе настанил моредел с могъщо телосложение — без съмнение самият Делекан.
— Господарю, имам изненада за теб — обяви Нараб.
Стражите бутнаха Оуин и Горат напред и те се проснаха в краката на Делекан.
— Каква изненада? — попита Делекан и се изправи.
— Водя ти предателя Горат! Лично го залових. Позволи ми да му изтръгна собственоръчно сърцето, за да отмъстя за смъртта на брат си!
— Брат ти беше глупак! — извика Делекан. Оуин вдигна поглед към извисяващата се над него фигура и видя широко лице, разкривено от гняв — най-честото изражение, което бе виждал при тъмните елфи. — И ти също — добави Делекан. — Ти, куче, развали всичко!
Оуин погледна към Нараб, който стоеше с пребледняло лице, целият разтреперан от яд и омраза.
— Но аз… доведох предателя! Можем да го изтезаваме, за да узнаем имената на другите изменници…
— Нищо не разбираш! — Делекан се обърна към стражите. — Върнете тези двамата в тъмницата. Ще ги разпитам по-късно. — Той пак погледна Нараб. — Животът ти виси на косъм. Сбъркаш ли още веднъж и ще наредя да набият главата ти на кол пред портата! — Той пак седна на трона. — А сега ми се махай от очите, негоднико, и да не си се вясвал, докато не пратя да те повикат.
Макар че Оуин не беше експерт по израженията на моределите, бе сигурен, че върху лицето на Нараб е изписано желание да убива. Стражите изправиха Оуин и Горат и още веднъж ги преведоха през тунелите към тъмницата на Сар-Саргот.
Не им донесоха нито храна, нито вода, но Оуин сметна, че това едва ли има значение, след като щяха да са мъртви до няколко часа. Времето минаваше бавно. Горат мълчеше. Оуин също нямаше никакво желание да говори, сломен от умора. Дългата езда, липсата на храна и вода и последствията на упойващото лекарство прогонваха всяка друга охота, освен желанието да лежи на леденостудените камъни.