— А аз пък ще ти помогна с каквото мога — ако някога се наложи — обеща Горат.
Тя се засмя, разкривайки два реда идеални зъби.
— Починете си, а аз ще наредя да ви приготвят коне. Тръгнете на запад, но избягвайте пътищата. Най-добрият маршрут е през Скосения проход, южно от Сар-Исбандия. Но заобиколете село Харлик — там е лагерът на Мороулф, а той те познава добре.
Тя се протегна и Оуин отново остана поразен от изящните й форми.
— Изчакайте до утре, тогава сигурно суматохата в града ще се уталожи. Нараб е събрал целия си клан, а Делекан без съмнение ще поиска от Шестимата да стоварят цялата си мощ върху него. Скоро борбата за власт ще приключи.
— Кои са тези шестима магьосници? — попита Горат. Лиалан снижи глас до шепот, сякаш някой можеше да ги подслушва.
— Те го съветват, но правят и други неща. Нощем се събират, за да кроят планове. Единици са ги виждали, но никой не знае кои са всъщност. Те подшушнаха на Делекан да унищожи племето ти.
— Но защо? — попита Горат. — Никога не сме били негови съперници, дори когато му служехме с явна неохота.
— Защото сте малко на брой, но от много време се държите настрана. Когато баща ти умря, ти събра хората си и ги отведе в северните планини. Мъдро решение, но пробуди нечии подозрения. Отмъсти за кръвната обида, което и следваше да се очаква, но сред избитите имаше и роднини на Делекан. Той не можеше да игнорира действията ти, защото беше на показ, а и го подтикваше нуждата да си намери могъщи съюзници. Накратко, ти се оказа подходящ враг, а изтребването на племето ти щеше да е горчив и назидателен урок. Както и смъртта на Нараб.
— Шестимата ли го наредиха?
Лиалан сви рамене.
— Не зная, но не бих се изненадала, ако са говорили на мъжа ми срещу Нараб и Наго. С убийството на Наго ти направи услуга на Делекан. Той не смееше да се изправи срещу единия брат, докато другият е още жив. Двамата бяха най-могъщите заклинатели на нашата раса, а и кланът им не е от онези, на които да не обръщаш внимание.
— Откъде са се взели Шестимата? — попита Горат, докато дъвчеше замислено.
— Никой не знае. Не се знае дори към коя раса принадлежат. Те са Тъкачи на заклинания със сила, каквато никой от нас не познава. Някои подозират, че са пантатийци.
— Мурмандамус — прошепна Горат.
— Да — кимна Лиалан. — Същите, които служиха на Белязания.
— В Сар-Саргот ли живеят?
— Само когато съветват Делекан. В момента са при Мороулф в Харлик. Издирват бегълци от твоя клан, онези, които се опитват да намерят свободата си на юг от Зелено сърце.
— Толкова повече належащи причини да отнеса час по-скоро предупреждението на принц Арута — заяви Горат. — Щом не мога да си разчистя сам сметките с Делекан, ще помогна на онези, които имат тази сила.
— Бъди предпазлив — посъветва го Лиалан. — И да знаеш, развея ли знамето на Снежните леопарди над стените на Сар-Саргот, ти и оцелелите от твоето племе можете да се завърнете.
— Лиалан, не зная дали бих могъл да ти се доверя чак дотам — отвърна предпазливо Горат.
Тя се усмихна.
— Нека се страхуват само онези, които не мислят доброто на племето ми. Удари ли моят час, завръщай се в планините и между нас ще има мир. — Тя се надигна. — Почивайте си. Конете ще ви чакат преди изгрев-слънце. — Когато стигна вратата, спря и ги погледна през рамо. — Крий се добре и се движи бързо, Горат. Появиш ли се отново, преди да е свален Делекан, ще съм принудена да му отнеса главата ти като предложение за мир.
— Разбирам, Лиалан. Беше много щедра към едного, когото е сполетяла зла участ.
Тя излезе, а Горат се обърна към Оуин.
— Тя е права. Нуждаем се от почивка.
Оуин се изтегна до огъня, доволен, че най-после е свободен и сит. Имаше чувството, че едва е склопил очи, когато Горат го разтърси и му каза:
— Време е.
Оуин се надигна, загърна се с наметалото, излезе навън и се покатери несръчно на коня. Дори стражите да бяха любопитни кои са били гостите в павилиона на Лиалан, с нищо не го показаха.
Къщурката беше истинска развалина, но отпред имаше завързани десетина коня.
— Тук може да хапнем нещо — предложи Горат.
В кесията, която Оуин бе взел от тъмничаря, имаше само шепа дребни монети — кралски, квегански и кешийски сребърници, както и две-три скъпоценни камъчета.
— Какво е това място? — попита Оуин, докато слизаха от конете.
— Вие им казвате ханове. Вдигнал го е някой пришълец от земите на хората. Моят народ не строи подобни вертепи, но напоследък като че ли стана мода да ги посещават.
Влязоха в тясно и мрачно помещение, в което имаше двайсетина човеци и моредели. Зад дъската, изпълняваща роля на тезгях, бяха подредени бъчонки. Горат си проправи път с лакти и поръча на ханджията: