— На нас няма ли да ни го кажеш? — попита го Оуин.
— Ако не освободите Обкар, не е нужно да го знаете. Тогава ще разчитате единствено на себе си.
— Тръгвай, Оуин — рече Горат. — Чака ни доста път. И без да поглежда назад, се отправи към мината.
Венутриер беше огромен мъжага с търбух, пристегнат от масивен колан с катарама. Той огледа Оуин и попита:
— Къде го хвана тоя?
— Не съм — отвърна Горат. — Избягал от дома си в Кралството и дошъл тук с надежда да стане наемник. Не го биваше обаче да играе на зарове и бързо натрупа дългове.
— Мършав ми се вижда — отбеляза робовладелецът. — Хайде, тръгвайте с мен. — И без да изчака отговора на Горат, се запъти към входа на мината.
Когато влязоха, робовладелецът попита:
— А ти, войниче, кой си?
— Аз съм Горат от… балакарите. Родом съм от Зелено сърце.
— Значи не си тъдявашен? Хубаво. Такива като теб вършат добра работа.
Стражите свалиха копията и изведнъж Горат и Оуин бяха обкръжени от насочени остриета. — Приятелю, ако беше тукашен, щеше да знаеш, че не бива да ми се навираш в ръцете, ако не си водиш повечко дружки. Делекан иска да му доставим невъзможно голямо количество нефт за предстоящата кампания срещу Кралството и ми трябват работници. Отведете ги долу.
Точно както бе казал Имерлин, стражите подкараха Горат и Оуин към тунела за долното ниво на мината. Там ги отведоха в една празна галерия.
Един от тях се наведе към Горат и му прошепна:
— Чакайте тук.
Наложи се да стоят в почти непрогледен мрак.
— Не знаех, че ще ни държат на тъмно — оплака се Оуин.
— Това е заради опасността от газ в тунелите.
Скоро пазачът се върна, нарамил вързоп с вещи. Вътре намериха причудливи маски, направени така, че да покриват устата и носа. Извадиха и останалите вещи и се приготвиха за път.
Тунелът на запад се спускаше надолу. След известно време Горат спря.
— Какво има? — попита Оуин.
— Сега трябва да сме точно под стария град Сар-Исбандия.
Оуин не знаеше какво да каже. Горат отново тръгна напред. Скоро излязоха в просторна галерия, огласяна от шума на работещите роби. Един-единствен пазач крачеше лениво из грамадната галерия и надзираваше нещастниците, които пренасяха варели с гъст черен нефт.
Оуин почувства, че очите му се насълзяват.
— Сега разбирам защо са ни трябвали маските — рече задавено той.
— Така е — кимна Горат. — Сигурно останалите пазачи са в горната част на тунела, където въздухът по-свеж. Кой би могъл да избяга оттук?
— Никой, Горате — произнесе един глас зад него.
Двамата се извъртяха едновременно. Зад тях стоеше висок измършавял моредел с дълъг крив белег на лицето.
— Обкар! — възкликна Горат.
Моределът го огледа от главата до петите.
— В началото си помислих, че започвам да халюцинирам от изпаренията, но май не е така. Как попадна тук? Чух, че главата ти била набита на кол пред портите на Сар-Саргот.
Горат скръсти ръце на гърдите си.
— Не всички, които останаха в Северните земи, се подчиняват доброволно на Делекан. И не всички, които се бунтуват, умират. Някой ми помогна да избягам, както ще помогна сега на теб. Други пък умряха, за да бъда аз свободен.
— Имаш големи дългове за плащане.
— И толкова повече причини да сложа край на властта на Делекан, Обкаре! Ще го накарам да плати с кръв за дълговете ми.
— Повечето от сънародниците ми сега са в Зелено сърце, но ако развееш знаме срещу Делекан, да знаеш, че и ние ще се присъединим към вас.
Горат се засмя.
— Значи най-сетне ми прости заради белега, който ти оставих?
— Никога няма да ти простя — отвърна Обкар, но също се разсмя. — Все още смятам да те убия за това, но за момента сме съюзници.
Оуин извади маските.
— Къде е тунелът с изпаренията?
— Насам — поведе ги Обкар.
Стигнаха до едно място, където започнаха да се задъхват, и Обкар рече:
— Време е да сложим маските. На очите ви едва ли ще помогнат, но поне ще можете да дишате. Чака ни дълъг път, а накрая ще се наложи да плуваме в леденостудена вода. Тунелът е частично наводнен, заради един ръкав, който се свързва с река Исбанди.
Сложиха си маските и Оуин с изненада установи, че вършат добра работа. Изпаренията дразнеха очите му, но все пак можеше да вижда, макар и като мига често. Обкар едва не получи сърдечен удар, когато Оуин освети себе си и спътниците си с вълшебната светлина. Старият моредел се оправда:
— За миг си помислих, че си запалил факла и че всички ще изгорим.
Стигнаха наводнения тунел и навлязоха в леденостудена вода, която стигаше до коленете им. Нататък нивото й се покачваше и скоро вече стигаше до гърдите им. Обкар даде знак и се гмурна. Оуин и Горат последваха примера му. Почувстваха придръпване и миг след това се озоваха в подводно течение.