— Не може ли момчето само да свърши тази работа? — попита Горат.
— Пъг знае начини да изтръгне от паметта ти неща, които ти самият отдавна си забравил — отвърна Арута. — Съмнявам се обаче, че ще се справи без твоята помощ.
— Добре, но след като свършим с това, искам да участвам в битката — заяви решително Горат.
Арута кимна.
— Напълно те разбирам. Не, всъщност не разбирам всичко. Това беше чисто самохвалство. Не зная почти нищо за расата ти, нито за онова, което ви кара да постъпвате по един или друг начин. — Той огледа лицето на Горат, сякаш се опитваше да проникне в мислите му. — Но ще се възползвам от първата възможност да науча повече. Когато свършиш с Пъг, върни се при нас и ще ти предоставим възможност да се биеш.
— За мен също ще е чест да узная нещо повече за вашия народ и за вас лично, принц Арута. — Горат погледна Оуин. — Ще призная, че благодарение на това момче и още неколцина приятели сред хората промених много представите си за вас.
— И това е само началото — рече Арута. — Може би един ден ще постигнем много повече. — Той заобиколи масата и подаде ръката си на Горат, който я пое. Ръкостискането им беше повече от обикновен жест.
— Вие сте изтъкната личност, ваше височество — промълви Горат.
— Починете си, а утре ще ви пратя с един патрул за Малаково средище. Така е по-бързо, отколкото ако се опитате да минете направо през горите за Сетанон. Ще ви напиша и пропуск, за да ви оказват съдействие и да ви придружат до Крондор. Стигнете ли там, Пъг ще знае какво да прави.
Оуин и Горат излязоха, придружени от двама войници. Те ги отведоха в една шатра, където вече ги чакаше запален фенер и топла храна. Горат веднага седна да яде. Когато погледна към Оуин, младежът вече хъркаше.
Докато яздеше по заснежения хълм, Джеймс за пореден път прокле всички дребни барони, които се подчиняваха единствено на волята на краля. Пръстите и страните му бяха изтръпнали и безчувствени, а стомахът му напомняше, че не е ял от доста време.
Беше пристигнал няколко часа след Локлир в крепостта на барон Габот — висока каменна твърдина, която доминираше над един от трите големи планински прохода в източната част на Зъберите на света. За разлика от Висок замък, който бе построен насред прохода и го преграждаше със солидна обкована врата, Северен страж се издигаше на един малък връх, около който се извиваше тесен път. Наричаха прохода Северна врата. Крепостта бе построена така, че да позволява на сравнително ограничен контингент да задържа настъпването на големи сили. За целта на северната и западната стена на крепостта бяха монтирани обсадни машини, които държаха под прицел пътя и подстъпите. Най-подсилена бе западната стена, докато северната бе най-слаба. Няколко катапулта, както и три по-тежки балисти охраняваха главната порта и гарантираха сериозни загуби за всеки, опитал се да подхване челен щурм. Вярно, отделни войници биха могли да се промъкнат покрай твърдината, но нямаше съмнение, че цяла една армия не би могла да се похвали с подобен успех. За да се справи с първите, баронът бе разположил един малък гарнизон в другия край на прохода, близо до градчето Денкамп.
Барон Габот бе убеден, че е в състояние да се справи с всяка заплаха за Северен страж. Джеймс не искаше да разколебава решимостта му, но мислено се молеше Оуин и Горат час по-скоро да стигнат до Арута и да му съобщят, че трябва да премести армията си тук. Беше започнал да се безпокои. Ако всичко бе вървяло според плана, досега предните части на Арута вече трябваше да се покажат.
Вместо това цареше странно спокойствие. По молба на Джеймс Габот прати още един вестоносец до Мъглива гора с искане за подкрепления и друг на юг — до краля. Добре поне, че не беше упорит и твърдоглав като стария барон Брайън във Висок замък, който навремето пренебрегна предупреждението на Арута, че Мурмандамус ще заобиколи позициите му от юг, и в резултат на това изгуби живота си. Ако имаха късмет, Арута щеше да получи съобщението на Габот дори и Горат и Оуин да се бяха провалили.
Джеймс естествено се надяваше това да не се е случило. Беше се привързал към младия Оуин и не без изненада установи, че изпитва нещо подобно и към моредела. Не можеше да определи какво точно, но в тъмния елф се криеше спотаена решимост да доведе замисленото дело докрай, заради която Джеймс му се възхищаваше. Учудваше го и друго — способността на моредела да забрави вродената си неприязън към хората и да търси помощта им, за да попречи да се извърши едно голямо зло срещу изконните му врагове.