— Уф! — изпуфтя старият магьосник и удари с жезъла по земята. — Момчето е талантливо, това е ясно дори за посредствен магьосник като мен, но май способностите му са за велики дела, щом не схващаше добре обикновените неща, на които се мъчех да го науча. Обаче захванеше ли се с нещо сериозно, винаги се получаваше. — Старецът спря и се ослуша. — Някой идва.
Локлир извади сабята, а Джеймс отново приготви арбалета. Но вместо троли и тъмни елфи от гората се показаха двама войници от отряда на барона. Единият беше ранен, а другият едва се влачеше от умора. Дрехите им бяха покрити с прах.
— Патрус! — извика раненият. — Помислихме си, че са ти видели сметката.
— Даже не ме одраскаха — засмя се старецът. — Тези момчета ми помогнаха.
— Аз съм скуайър Джеймс. Какво видяхте?
По-старшият от двамата войници се изпъна и докладва сбито. Отряд от двайсет войници на барона се натъкнал на засада от приблизително същия брой тъмни елфи и троли и само благодарение на разногласията между двете групи не били избити всички войници.
— Това е интересно — рече Локлир.
— Много — съгласи се Джеймс. — Щом се бият помежду си, нещата не вървят на добре. Може би не им плащат.
Патрус кимна.
— Тролите не чакат някой да им плати. Те сами си избират плячката. Секнат ли парите, хващат пътя за вкъщи.
— Не зная каква беше причината за разногласията — обади се вторият войник, — но когато побягнахме, един от Тъмните братя викна нещо на някакъв трол, който, вместо да ни погне, се обърна и му скочи със сабя. После стана меле и се измъкнахме.
— Трябва да ви кажа — продължи първият войник, — че тролите колеха Тъмните братя с не по-малко удоволствие, отколкото нас.
— Хубава вест — рече Джеймс. — Смут в редиците на врага. А вие момчета, ще се приберете ли сами в казармата?
— Ако не ни дебне още някой отряд на пътя…
— Добре. Идете и докладвайте на барона какво сте видели. Кажете му, че сме отишли да разузнаем.
— Слушам, скуайър — отвърна по-старшият войник и козирува. Войниците продължиха по пътя, а Локлир попита:
— Е, какво ще кажете?
— Щом са ги нападнали троли, трябва да има техен бивак наблизо.
— Така е — съгласи се Патрус. — Малко по-нататък има едно градче — Раглам. Нещо като открит град. Не принадлежи на Кралството, но сред обитателите му има достатъчно хора, за да не е и от Северните земи. Контрабандисти на оръжие, търговци на роби и друга измет си дават среща там.
— Моят тип място — засмя се Джеймс.
— Да си напъхаме главите в торбата?
Усмивката на Джеймс стана още по-широка.
— Никога, Локлир, стари приятелю. Твоята глава ще падне някой ден заради жена, а не заради нескопосаните ми замисли.
Локлир също се засмя.
— Съгласен, стига да е красавица.
Двамата прихнаха, а Патрус рече:
— Момчета, що не споделите какво сте намислили със стария магьосник?
— Да прескочим до Раглам и да поогледаме.
Патрус поклати глава.
— По-шантава идея не съм чувал. Но май ще е забавно.
След което вдигна жезъла и закрачи напред. Двамата младежи се спогледаха, засмяха се и го последваха.
Водачът на патрула даде знак на хората си да спрат и се обърна към Горат и Оуин.
— Малаково средище.
Намираха се пред вратата на кръчмата „Кралска глъчка“, която очевидно беше претъпкана.
— Защо не опитаме в абатството? — предложи Оуин.
Горат кимна. Сбогуваха се с ескорта и продължиха по пътя.
— Не вярвах, че би предпочел компанията на монаси пред халба бира в кръчмата — подхвърли Горат.
— Щях да го направя, ако имаше с какво да си платя ейла — отвърна Оуин. — Освен ако не държиш у себе си някой сребърник, за който не си споменал, нямаме и петаче. Когато се приготвяхме да тръгнем от двореца на принца, той бе толкова зает, че не ми даде сърце да му поискам пари.
— Ще просим значи — рече Горат.
— Ще просим, но гостоприемство. Когато става въпрос за милосърдие, абат Грейвс е по-благоприятна перспектива от кръчмаря в „Кралска глъчка“.
— Може би си прав — съгласи се Горат.
— Освен това ще се опитам да го убедя да ни отпусне малко средства за храна по пътя към Крондор.
— Трябваше да помислим за това, когато бяхме при Арута.
— Аз не помислих, а и ти не го стори. Така че няма какво да ми излизаш с това „трябваше“.
Горат изсумтя нещо, но явно беше съгласен. Стигнаха абатството и видяха, че вратата е залостена.
— Отворете! — извика Оуин.
— Кой е? — чу се глас отвътре.
— Оуин Белефот. Идваме при абата.