— Ти плаща? — попита тролът и внезапно вдигна заплашително сопата.
Джеймс се изправи на седлото, готов да пришпори коня встрани, ако сопата се озове в опасна близост с главата му.
— Защо пък не? — попита той и се обърна към Локлир. — Колко злато имаме?
— Малко повече от стотина соверена — просъска Локлир. — Но това са ни парите за път!
— Дай им ги — засмя се Джеймс.
— Какво?!
— Изпълнявай! — нареди по-старшият скуайър.
Локлир откачи кесията от колана си и я метна на трола.
— Какво това? — попита учудено той.
— Сто златни соверена — отвърна Джеймс.
— Златото си е злато — обяви философски тролът. — Сега ние работи за вас.
— Добре — кимна усмихнато Джеймс. — Ще чакате тук, докато се върнем. Ако някой ни следва — спрете го.
Тролът кимна и даде знак на спътниците си да пропуснат Джеймс и хората му. Когато се отдалечиха от тях, Локлир попита:
— Защо просто не ги откупим всичките и да ги пратим у дома?
— В края на краищата сигурно така ще ни излезе по-евтино — съгласи се Джеймс. — Но се съмнявам тъмните елфи да се съгласят.
— Планинските троли са прочути не само с глупостта си, момчета — намеси се Патрус.
— А с какво още? — попита Локлир.
— С алчността си. Да не мислите, че следващия път, като срещнем тази пасмина, няма да ни поискат още?
— Не живея с подобни илюзии — рече Джеймс. — Затова съм приготвил още една кесия.
— Значи затова поиска моята? — възкликна Локлир. — Да имаш и на връщане.
— Не — отвърна Джеймс. — Ако на връщане можем да минем, без да плащаме, толкова по-добре. Не бих искал да им давам и моето злато.
Локлир изръмжа недоволно, а Патрус се разсмя. Продължиха по пътя и след известно време зърнаха на хоризонта неголяма група конници, които се движеха бавно.
— Изглежда, приближаваме — рече Джеймс.
— Да, Раглам е от другата страна на онзи хълм — посочи Патрус.
Продължиха, като си придадоха невъзмутим вид, сякаш не се намираха на вражеска територия. Джеймс имаше опит в подобни начинания и се надяваше, че и този път ще се справи успешно.
Изкачиха хълма и когато се прехвърлиха от другата страна, Джеймс дръпна юздите на коня и възкликна:
— Милостиви богове!
Дърводелци сковаваха обсадни кули за стените на Северен страж.
— Не мисля, че баронът ще се нуждае от повече доказателства за намеренията им да нападнат оттук — отбеляза спокойно Локлир.
— Да видим какво друго са намислили — предложи Патрус. Приближиха един от готовите катапулти, край който седеше група скучаещи работници. На пътя им се изпречи моредел.
— Къде сте тръгнали?
Джеймс продължаваше да се преструва на незаинтересован.
— Къде е Шупик? — попита той.
— Кой? — вдигна вежди моределът.
— Шупик. Нашият капитан. Трябва да му докладваме, а не го открихме в целия лагер.
— Не съм чувал за никакъв Шупик — тросна се моределът.
Преди Джеймс да отвърне нещо, Патрус се намеси:
— Не е твоя вината, че си невежа, остроух нахалнико! Разкарай се от пътя ни и ни остави да открием капитана, инак ще отговаряш пред вашия главатар, задето си ни забавил, когато се връщаме с важни вести!
И без да чака отговор, Патрус тръгна напред. Локлир го последва. Докато се разминаваше с моредела, Джеймс му намигна съчувствено. Едва сдържаше смеха си.
Подминаха още десетина кули в различни стадии на завършеност и Джеймс се обърна към останалите:
— Някой добре е обмислил нещата. Ще видят зор само докато изтеглят кулите до прохода, но стигнат ли крепостта, лесно ще се прехвърлят от тях на стените.
Локлир кимна.
— Не са като онези големи нескопосани дървени чудовища при Арменгар.
Джеймс също кимна. Спомняше си добре грамадните обсадни машини, които противникът бе избутал през цялата долина, за да щурмува с тяхна помощ стените на Арменгар. Само благодарение на ненадминатите тактически способности на Ги дьо Батира напредването на машините бе преустановено навреме. Джеймс обаче се съмняваше, че барон Габот би се справил толкова успешно с подобна задача.
— Няколко плитки канавки през пътя, на половин миля от стените, могат да им създадат сериозни проблеми — подметна Локлир.
Джеймс се засмя.
— Доста сериозни, особено ако през това време ги обстрелват от стените на крепостта.
— И то с по-тежки нещица — добави Патрус. — Като камъни например.
— Ще стане голяма забава — одобри собствената си идея Локлир. — Слушай, Патрус, ти как се забърка в тази история?
Старият магьосник повдигна рамене.
— Ами, старият граф Белефот ме прогони от Тимонс, защото съм му бил развалил момчето. Сякаш младият Белефот и сам нямаше да открие, че е доста надарен. Както и да е, поскитах се известно време, после се озовах в Саладор — нали херцог Лаури е известен с гостоприемството си към магьосниците. Скоро ми доскуча, тъй като нямах никаква работа, и Лаури ми каза, че Габот търсел човек, който да разбира от магия, за да го съветва как да се предпазва от тъмните Тъкачи на заклинания. И ето ме, миналата година дойдох да работя при барона.