— И откри ли нещо за моределските Тъкачи на заклинания? — попита Джеймс.
— Водя си записки, но ги оставих в Северен страж. Доста неща съм записал. Не всичко е ясно, пък и аз не съм кой знае какъв специалист по магии. Жалко, че не зная повече за западните елфи, тогава сигурно щях да имам по-ясна представа какво се готви. Като се върнем в замъка, ще ви покажа какво съм събрал. Но точно сега — той посочи право пред тях — се задава нов проблем.
Джеймс забави ход: приближаваха към два отряда — единият от хора, а другият — смесица от моредели и човеци. Членовете им бяха погълнати от разгорещен спор, който — тъкмо когато тримата се приближиха — заплашваше да прерасне в сбиване.
— Не ми пука какво е казал — заяви говорителят на изцяло човешкия отряд. — Кролдех не е готов да командва дори мухи, които ще нападат куче.
— Клели сте се във вярност! Платиха ви в злато! — отвърна главатарят на моределите. — Ще вървите където ви се казва, инак ще ви обявим за изменници.
— Подписах договор с Мороулф! Платиха ми с негово злато. Къде е той?
— Мороулф служи на баща си Делекан — както и всички ние. Той отиде на запад, защото така нареди баща му. Щом Делекан е наредил да ви командва Кролдех, него ще слушате сега.
Джеймс се преструваше на незаинтересуван от разговора, но поглъщаше всяка думичка.
Когато се отдалечиха, Локлир отбеляза:
— Мирише ми на размирици.
— Не е зле — кимна Джеймс и неочаквано спря коня.
— Какво има?
— Погледни онзи катапулт.
— Гледам го, но нищо не виждам.
— Не забелязваш ли нещо странно?
— Нищо особено. — Локлир повдигна рамене.
Патрус се засмя.
— От теб няма да стане генерал, момче. Какво щеше да направиш, ако искаш да преместиш тая пущина?
— Ами… щях да го разредя… — Той изведнъж се облещи. — Нима е зареден?
— Точно това се опитва да ни подскаже зоркият ти приятел — рече Патрус. — Не само че е зареден, но е обърнат в обратна посока.
— И ако не греша, грамадният камък, дето са го поставили в кошницата, ще тупне точно върху ей онзи хан. — Джеймс заобиколи катапулта и се насочи към споменатия хан…
— Това дали е добра идея? — попита Локлир.
— Вероятно не — съгласи се Джеймс.
Когато наближиха хана, отвътре излязоха няколко моредели.
— Къде сте тръгнали? — попита ги един от тях.
— Това ли е щабът? — отвърна с въпрос Джеймс.
— Това е щабквартирата на Кролдех.
— А Шупик вътре ли е?
— Не познавам никакъв Шупик — отвърна моределът, който, изглежда, отговаряше за охраната.
— Значи и тук го няма — подметна Джеймс и обърна коня към центъра на града.
Когато се отдалечиха, промърмори тихо, но така, че спътниците му да го чуят:
— На някой хич не му се нрави идеята да го командва Кролдех.
— Да не си намислил нещо? — попита Локлир.
— Локи, приятелю, хайде сега тримата да отскочим до едно местенце и да видим дали не можем да посеем нови раздори.
Патрус се изкикоти злорадо. Когато наближиха следващия хан, Локлир и Джеймс слязоха от конете, завързаха ги отпред и влязоха, следвани от стария магьосник.
Пъг се бе отпуснал уморено на стола в кабинета си в покоите, които Арута му бе отредил за времето, когато двамата с Катала пристигаха на посещение от Звезден пристан. Погледът му се замъгли, докато четеше поредния доклад от патрулите на принца, в който се описваше среща с някакъв моредел близо до Ябон.
Вече няколко часа прелистваше съобщения от патрули, шпиони и случайни наблюдатели, в търсене на някакви сведения за Шестимата, тайнствените съветници на Делекан. След разговора с Оуин, който му бе описал случая с Наго, в главата му постепенно се оформяше една крайно тревожна възможност.
Той се изправи, прекоси кабинета и застана до прозореца, от който се разкриваше гледка към залива и Горчиво море отвъд него. Бели зайчета подскачаха върху морските вълни, пришпорвани от хладния северен вятър. В далечината се виждаха закъснели кораби, бързащи да се приберат в закрития залив преди върху тях да се е стоварила с цялата си мощ задаващата се буря.
В подобни моменти го спохождаше съжаление, че не бе посветил повече време за изучаване на Нисшия път. Управляването на времето бе неразделна част от тази приложна магия. Умът му естествено се съпротивляваше на тази идея — в края на краищата той бе първият, започнал да прилага тайнството на Висшия път — както цураните наричаха магията си — от времето, когато се завърна на Мидкемия. Понякога се чувстваше, сякаш се е захванал да бели лук, където под всяка люспа се показваше нова, но бликащите в очите сълзи ти пречат да я разгледаш внимателно. И изведнъж се сети — та това наистина бе само една глава лук!