42
Специален агент Ривера седеше на бюрото си и прелистваше „Жълти страници“. Намери раздела за карате и бойни изкуства. Имаше шест пълни страници с адреси на зали във Вашингтон и околностите. Тя поклати глава и се зае да търси такава, която да се намира между службата и апартамента й. Когато тази сутрин пристигна в доджото, багажът беше изваден от шкафчето и оставен в кафяв плик до външната врата. Сенсеят тогава обучаваше ученици и тя не посмя да го прекъсне, за да говори с него. Или изобщо да го погледне в очите. Бяха я изхвърлили след само пет седмици и тя много добре знаеше защо.
Затвори очи. „Какво, по дяволите, правя?“ — запита се тя. Сякаш целият живот стремглаво вървеше към пропастта. Цели три месеца не искаше да се примири с действителността. Знаеше, че с кариерата е свършено, но се надяваше да дадат втори шанс. Един от шефовете вчера каза, че я е препоръчал за консултации с психотерапевт. Негодник. Тя го беше попитала за какво я е препоръчал? Дали заради тъгата по загиналите при атентата агенти или заради провалената кариера. Той я погледна с безизразно лице и отговори, че никой не я вини за станалото. Може и да беше прав, но това не променяше факта, че вече беше нежелана в Тайните служби. Тя беше живо свидетелство за един от най-кошмарните дни на службата след този в Далас през 1963 година. Друг колега я беше посъветвал да замине от Вашингтон. Да поиска да я командироват в Маями или Лос Анджелис. Да работи по финансови измами и парични фалшификации. Този вид работа беше предизвикателна и много благодатна. Ако и това не искаше да прави, можеше поне да си подаде документите в Обединения център за борба с тероризма. Всичко друго само да не е лична охрана.
Ривера затвори указателя и го пусна на пода. Защо изобщо си търсеше нова зала? Дните в този град бяха преброени и всички го знаеха. И тя най-сетне трябваше да го проумее. „Животът е несправедлив“ — помисли си. Толкова близо беше до върха, до поста, за който всеки агент бленува. Специалният агент, оглавяващ президентската охрана. Тя от дълго време се стремеше към него и беше на крачка от успеха.
В очите напираха сълзи и тя примигна, за да ги спре. Проклета да е, ако се пречупи пред тях. Те чакаха точно това. Веднага щяха да я изпратят за преоценка. Но не, тя нямаше намерение да им се дава. Имаше повече от месец неизползвани отпуски. Време беше да се възползва от тях. Да отиде на запад и да кара ски. Може да се отбие и да види родителите си. Когато им гостува за Коледа, изглеждаха притеснени за нея. Но след два дни на непрекъснато мърморене тя не издържа и отиде в Тахо да се види с приятели. И сега ще отиде да се спуска по пистите, докато гърбът я заболи.
Тя взе кърпичка и избърса очите си. Хвърли я в кошчето и окончателно реши за отпуската. Тъкмо се канеше да пише по електронната поща на шефа си, когато иззвъня телефонът. Не позна номера, който се изписа на екрана, но все пак вдигна.
— Специален агент Ривера.
— Ще те чакам на улицата.
— Кой се обажда?
— Твоят спаринг-партньор. Замъкни си задника долу. Трябва да поговорим.
— О… това си ти. Много хубава статия четох в „Таймс“. Изглежда, наистина си забъркал голяма каша.
Рап се изсмя.
— Ти най-добре знаеш, че не всичко, което пишат по вестниците, е вярно.
— В сегашното ми положение не знам дали ще е добре да се срещам с теб.
— Виж… аз съм зает човек. Ще ти покажа нещо, което ще те заинтересува. Повярвай ми. Паркирал съм до тротоара. Сребристо Ауди-А8.
Линията прекъсна.
Ривера бавно затвори телефона. Погледна празното си бюро и си представи провалената си кариера. Така бързо стигна до извода, че няма какво да губи. Взе си чантата и тръгна към асансьора. Две минути и половина по-късно се качи в колата.
— По-добре да си струва — каза, свали слънчевите си очила и погледна към Рап.
Той превключи на скорост.
— Сложи си колана.
Натисна газта до дупка и светкавично се включи в движението.
— Къде отиваме?
— Никъде?
— Очевидно отиваме някъде.
— Нищо конкретно.
— Хубаво. Какво искаше да ми покажеш?
— Най-напред имам няколко въпроса към теб. — Рап включи мигача и зави по Деветнайсета улица, а оттам се насочи на юг към парка „Нешънъл Мол“.
— Не ми харесват тези игрички. Днес не съм в настроение. Покажи ми какво носиш и да си вървя.
Рап смъкна леко слънчевите си очила и погледна към пътничката.
— Не обичаш игрите? А как наричаш това, което ми причини в доджото онзи ден?