Всичко си идваше на мястото, точно както го искаше Рос. Когато излезе на трибуната по време на националната конференция на партията, в залата се разразиха бурни дебати. Накрая спечелиха с овации — поведоха с осем точки. Това беше преди три месеца. Кулминацията, апогеят на кампанията. Оттогава обаче нещата тръгнаха рязко надолу и двамата „партньори“ търпяха поражение след поражение. Две седмици преди деня на изборите те изоставаха от опонентите си с три точки и Рос беше под силен натиск. Анкетите сочеха все едно и също: гласоподавателите ги смятаха за по-слаби от опонентите им по въпросите на националната сигурност. По план тук трябваше да се намеси Рос и да запълни дупката, но откъде би могъл да предполага, че президентът ще оттегли подкрепата си от тях?
Той ги беше зарязал в момент, в който най-много имаха нужда от него. Да, беше изразил предпочитанията си към тях, но какво друго му оставаше? Да предпочете републиканците? Воденето на кампанията без сигурен гръб беше част от бойния план. Така те щяха да наберат милиони долари и да спечелят повече телевизионно време. Президентът трябваше да се намеси на по-късен етап и да изрази доверието си в младия кандидат и неговия опитен подгласник… В действителност получиха само мълчание и безучастие.
Пред медиите се оправдаха, че болестта пречи на президента да вземе дейно участие. Неговият дълг беше да работи в кабинета си в името на американския народ. Рос повярва в тази версия за няколко дни, но после реалността го удари в лицето като мокър парцал. От два достоверни източника до него достигна мълвата, че президентът не е доволен от номинациите. Бил обиден, че никой не се е консултирал с него кого да избере Алекзандър за свой подгласник. Освен това президентът беше дал да разберат, че Рос не е подходящ.
Тези думи пронизаха болезнено Рос, но той се беше отнесъл с пренебрежение към тях, като на бръщолевене на старец в края на жизнения му път. Верен на житейската си философия никога да не се предава лесно, удвои усилията си и запази позитивната си нагласа. Тази сутрин обаче имаше необяснимо предчувствие за големи неприятности. Оставаха само две седмици и за този кратък период едва ли резултатите можеха да се променят драстично. За да излязат на върха през октомври, им трябваше истинска изненада и Рос с голямо удоволствие би изгледал реакцията на президента в деня на тържественото встъпване в длъжност.
Кортежът забави скорост и водещите коли се отделиха от него. Рос погледна през затъмненото бронирано стъкло към журналистите, които се бяха струпали пред сградата. Тежката черна желязна порта се отвори и двете лимузини се озоваха на тясната кръгова автомобилна алея. Имението „Дъмбартън Оукс“ се простираше върху осемдесет и пет декара в Джорджтаун и именно тук през 1944 година се беше провела международната конференция, довела до основаването на Организацията на обединените нации. Провеждането тук на конференция, посветена на националната сигурност, на която да се съберат най-бележитите умове и да обсъждат най-значимите заплахи за страната, беше идея на Рос. Щяха да участват един бивш председател на Обединения щаб, както и двама бивши държавни секретари, един бивш министър на отбраната, няколко директори на ЦРУ в оставка, неколцина по-малко известни генерали и специалисти по Близкия изток и мюсюлмански духовници от целия свят.
След тричасовото мероприятия те трябваше да се преместят в къщата на вицепрезидента на територията на Военноморската обсерватория. През това време Бакстър по план трябваше да е организирал дипломатически прием от името на кандидатпрезидентската двойка. На него щяха да присъстват всички по-важни посланици. Рос и Алекзандър щяха да ги запознаят с възгледите си за сигурността, мира и перспективите за благоденствие през двайсет и първи век. Събитието трябваше да се състои в Белия дом, но тази чест им беше отказана. Цялата предизборна кампания — та дори и цялата му политическа кариера — щеше да се срине само за един ден. Ако вярваше в Бог, преди това щеше да каже молитва, но не вярваше. Вместо това наруга президента.
Лимузината спря и той за пръв път от пет минути насам се обърна към дърдорещия ръководител на предизборната кампания:
— Стю. — Рос провери дали вратовръзката му е безупречна. — Млъкни, ако обичаш. Заболя ме главата от теб.
След тези думи слезе от лимузината. Закопча сакото си и помаха на репортерите и фотографите. Тъкмо се накани да коментира колко е хубаво времето днес, когато те завъртяха обективите и микрофоните си в друга посока. Рос се обърна и видя загорелите и стройни крака на Джилиан Ротбърт Алекзандър да се подават от другата лимузина. Журналистите я обожаваха. Наричаха я американската Даяна. Процентът на одобрение за нея се движеше към седемдесет. Много повече отколкото за който и да е от кандидатите. Във всеки случай тя беше ослепително красива. Висока метър и седемдесет и седем, с дълга до раменете руса коса и тяло, при вида на което мъжете се разтапяха. Беше израснала сред елита. Беше учила отначало в Швейцария, а после в Браун. Богатството на семейството й се състоеше в недвижими имоти. Ню Йорк и Флорида бяха основните места, където беше концентрирано то. Имаха къщи в Париж, Манхатън и Палм Спрингс. На трийсет и шест години Джилиан беше една от онези редки жени, които с напредването на възрастта само се разхубавяваха. Тя привличаше мъжете като магнит и при това не й се налагаше да полага особени усилия. Беше божествена, великолепна, стилна и в същото време страстна и гореща. Рос неведнъж се беше замислял дали да не се пробва с нея. Тя със сигурност не беше от клуба на заклетите девственици, но досега не му се беше удавала възможност да го стори.