Джош Алекзандър застана до съпругата си и светкавиците засвяткаха. Алекзандър беше висок метър и осемдесет и пет, чернокос, с тен на заклет играч на голф. Беше изтънчен по начин, характерен за южняшките евангелисти. Костюмите винаги му стояха малко по-добре отколкото на другите. Косата му беше малко по-дълга от нормалното и сресана перфектно, а зъбите му винаги бяха с един-два тона по-бели от тези на останалите хора. Този имидж, разбира се, беше ключов за успеха на замисъла да разделят южняшките християнски гласове и резултатите от предварителните проучвания показваха, че са на прав път. Дори ефектът беше надминал очакванията. Сега основният им проблем беше тилът им. Чувстваха се предадени и дори заплашваха да се откажат от кампанията и да си останат вкъщи в деня на изборите.
Кандидат-президентът и съпругата му позираха пред камерите. Бяха усмихнати — с онези престорени усмивки, които Рос с времето беше намразил. Въпреки това на неговото лице също се беше изписала ослепителна усмивка и той умело симулира възхищение от красотата на бляскавата двойка. Съпругата на Рос си беше в Кънектикът и бдеше до леглото на дъщеря им, която всеки момент щеше да роди първото им внуче. Още по-добре. На нея й беше дотегнало от тази кампания. Никак не беше приятно непрекъснато да си в сянката на жена по-млада от теб с двайсет години.
Накрая Алекзандър се отдели от жена си и се доближи до Рос. Протегна дясната си ръка, а с лявата го потупа по рамото.
— Как се чувствате днес, господин вицепрезидент?
— Много добре, господин президент. — Рос си наложи волята и запази усмивката на лицето си.
Да се обръщат един към друг с длъжностите, които още не заемаха, беше идея на Алекзандър. Една седмица преди националната партийна конференция, когато имаха преднина от осем точки, на Рос това му беше забавно. Сега му се струваше измамно и детинско. Но той още вярваше, че имат шанс да победят. Просто вече не беше убеден, че за това ще им помогне силата на позитивното мислене. Предстоеше гласуване в пет ключови щата. Те бяха подготвили телевизионни клипове, в които открито нападаха опонентите си. Ако с тяхна помощ не смаляха разликата в резултатите до понеделник сутринта, ситуацията щеше доста да загрубее. Той знаеше, че ще използват такива клипове. Въпросът беше дали ще ги пуснат тази седмица или другата. Оттук нататък схватката щеше да заприлича на кървав уличен бой и щеше да бъде такава до самия си край.
На четири пресечки от имението Гаврило Газич плати за еспресото си с пари в брой и нарочно остави козирката на бейзболната си шапка нахлупена над очите, за да не запечатат лицето му охранителните камери, монтирани на стената над продавача. Той също носеше слънчеви очила, пак за да прикрие физиономията си. В Джорджтаун беше слънчева есенна утрин и дегизировката на убиеца беше идеална.
Газич предпочиташе да работи в Африка. Там си беше спечелил име след години на обучение и тренировки в родната му, разорена от войната, Босна. Корумпираните политици и генерали на Черния континент представляваха доста перспективен пазар за неговите услуги. Милиардите долари помощи, които чуждестранните правителства и международните благотворителни организации пръскаха, даваха на въпросните допълнителна мотивация да си прегризват взаимно гърлата. Господството на негово величество рушвета от най-високо държавно ниво та чак до най-малкото селце беше изумително. Изчислено беше, че от всеки долар получени помощи до нуждаещите се достигат само десет цента.