Наметна халата си и отиде в банята.
Запали лампата и се заключи. Седна на ръба на ваната.
Не се върна в спалнята, преди Халюк да заспи. Стоя сама с мислите си.
Опитът с Халюк само й показа, че ще отиде отново при Джем, но се боеше, че той може да не я пожелае. Изпита истински страх за бъдещето си.
VIII
Отсъствието на някои неща ги прави по-осезаеми от присъствието им.
Очакваше Джем да й се обади, затова всеки път, когато телефонът звъннеше, душата й трепваше, бързо протягаше ръка към слушалката. И когато не чуеше отсреща очаквания глас, болката и разочарованието й се засилваха още повече. Мислите й непрекъснато бяха заети с Джем — защо не й се обажда, опитваше се да открие причината.
Ако Джем се беше обадил, по всяка вероятност нямаше да присъства толкова много в съзнанието й, но той не се обаждаше и интересът на Айдан към странната им връзка нарастваше. Мислейки си за него, интересът й към Джем приемаше все по-нови форми и измерения.
От една страна, дори и насън си мислеше за Джем — любопитството я гореше отвътре като огън, от друга страна, не намирайки отговор на въпросите, които я измъчваха, се чувстваше разсеяна, уморена, съсипана и освен за него, не можеше да концентрира мислите си върху нищо друго.
Това, че не чуваше желания глас, още повече засилваше привързаността й към собственика на този глас. Нито една дума, казана от Джем, може би нямаше да я впечатли и да предизвика такова сътресение в душата й, колкото мълчанието му.
Множеството объркани чувства в нея твърде много напомняха на любовта — гняв, тъга, любопитство, страст, страх, ревност, желанието да го види един-едничък път и да го докосне, да чуе гласа му — невъзможността да го направи я караше да страда като влюбена жена.
Единствената разлика между състоянието на Айдан и любовта беше, че се пораждаха не от присъствието, а от отсъствието на Джем.
Имаше такива моменти, в които, ако Джем се обадеше, Айдан щеше да му каже, че е много заета и не може да говори сега, и спокойно да затвори. След цялото това душевно терзание, ако чуеше гласа му, ако не напълно, то поне за известно време щеше да й даде необходимото спокойствие.
Но Джем не се обаждаше и Айдан се чувстваше малка, много малка и незначителна, гордостта й беше наранена и тя не успяваше да я излекува. Беше се оставила в плен на отчаянието, присъщо на желаещите, но нехаресани, пренебрегнати, неизбрани, отхвърлени хора. Непрекъснато мислеше за това, че не е харесвана и предпочетена — отричаше красотата, женствеността, чара, привлекателността си само защото един мъж не я желаеше. Заедно с това отричаше и цялото си съществуване. Само тя си знаеше колко желае този мъж и колко невъзможно й беше да го накара и той да изпитва същото към нея. Тази невъзможност я хвърляше в отчаяние и отваряше още по-голяма рана в сърцето й.
Бе попаднала в капан — известен, банален, но… не можеше да се измъкне от него. И най-ужасното на този капан беше, че колкото повече си мислеше как да се освободи от него, толкова повече затъваше — стигна до положение, че по-нататъшното й измъкване ставаше невъзможно. Най-мъчителната страна на пленничеството й беше, че се бе превърнала в капан за самата себе си; че собствените й мисли и чувства бяха брънките на веригата, връзваща я за този човек.
За кратко време чувствата й се превърнаха в опустошителна страст, която унищожи всичко останало в живота й — стана апатична, вяла, отнесена, винаги уморена — сутрин с мъка се надигаше от леглото, не й се говореше, не намираше сили да се съсредоточи над работата си. Лицето й помръкна, очите й загубиха блясъка си, гласът — живинката си; приличаше на болна.
Накрая вече не издържа — сама не можеше да се спаси, вярваше, че единствен Джем може да го направи. Обади му се.
Преди да каже „Здравей“, въпреки студенината и сърдитостта в гласа й, Джем я позна веднага и заговори приятелски:
— Как си?
— Благодаря, добре… Ти как си?
Топлият приятелски тон на Джем я изненада. Дни наред обаче в душата й се бяха събирали горчивина и обида, затова гласът й се луташе между предишния гняв и сегашната радост и излизаше треперлив и неравен. Гласът на Джем идваше силен, уверен, весел и тя се гневеше, че той не бе изпитал ни най-малко от мъката, която я гореше в последните дни. Но от друга страна, се радваше — след толкова дни „нежелана и нехаресвана“.