За всичко, което преживяваше в онзи миг, винеше Халюк. Беше объркана. Вярваше, че не тя бе изневерила на Халюк, а той на нея. Изпълваха я гняв и мъка, които само излъганият човек можеше да изпита.
Наистина вярваше, че Халюк й е изневерил. Чувстваше се сам-сама.
Малки-малки капчици обида и разочарование, събрани в душата й, замръзваха и образуваха огромен снежен облак — облакът не удържаше тежките си снежинки и те се сипеха неуморно. Снегът бе толкова дебел, че всяко ново, малко сътресение от гняв или обида можеше да предизвика лавина. В душата й се размърдаха и надигнаха всички някогашни огорчения. Обвиняваше Халюк, задето отиде при Джем. Той беше виновен! Беше безчувствен! И не правеше нищо, за да я разбере! Накара я да изпита нужда от друг мъж! Отиде при Джем, защото намери у него онова, което не намираше в Халюк! В този момент за нея Халюк беше враг. Вината му не можеше да бъде простена! Забравяше, че преди да срещне Джем, мислеше, а и се чувстваше, щастлива жена.
На следващия ден за пръв път отиде при Джем, без желание да се люби. Боеше се, че ако го направи, дойката й ще умре. Не беше осъзнат страх, по-скоро нещо подсъзнателно, но беше достатъчно, подобно на отрова, накапана върху цвете, да накара желанието й да увехне и умре.
Още щом отвори вратата, инстинктивно, като животно, Джем усети състоянието на Айдан:
— Какво ти е?
Тръгна по коридора, без да каже нищо. Мислеше си, че на Джем едва ли ще му хареса да му говори за проблемите си.
— Нищо — каза тихо.
— Не е нищо… Кажи какво се е случило.
Айдан се отпусна в креслото.
— Дойката ми е болна… — Помисли си, че думата „дойка“ не е достатъчно силна, за да събуди съчувствие и разбиране, затова добави: — Аз много я обичам.
— Какво й е?
— Бъбречна недостатъчност…
— Е, лошо, но до колкото знам, има начини да се помогне…
— Трябва да й се направи спешно бъбречна операция, но не можем да вземем час при лекаря…
Джем погледна Айдан в очите, но не попита това, което тя предполагаше; „Твоят мъж не е ли лекар?“.
— И кой е този доктор, за когото ви трябва час?
Въпросът му й се стори безсмислен. Повдигна рамене и каза името.
Джем нищо не каза. Протегна се и взе слушалката на телефона. Избра някакъв номер.
— Билгин, как си миличка? Да, скъпа, така е, отдавна не сме се виждали, но скоро смятам да намина. Виж, душице, има един проблем и аз вярвам, че ти с твоите умения, ще го уредиш прекрасно!… Близък на един човек, когото много обичам, е болен, но не могат да вземат час за лекаря. Ако те помоля от сърце, ти с твоите връзки и влияние ще се опиташ ли да помогнеш? Сутрин рано, вечер късно, няма никакво значение, само да е по-скоро. — Закри слушалката с длан: — Как се казва докторът?
Джем повтори името, което Айдан му каза, в слушалката.
— Няма да ни караш да чакаме много нали? Чакам да ми се обадиш, скъпа — и затвори.
От разговора, който чу, в съзнанието на Айдан се запечатиха две неща: че се обажда за близък „на един човек, когото много обичам“ и закачливият флирт в гласа му. „Сто процента се е любил с нея!“ — помисли си и нещо я жегна под лъжичката. Ревността веднага задуши радостта от „когото много обичам“. Вероятно казва така за всяка жена, с която е спал!
Джем, като че прочете мислите й. С привичния си спокоен тон обясни:
— Секретарката на баща ми. Много свястно момиче, мисля, че ще оправи работата… Искаш ли нещо за пиене?
Донесе питиетата. В салона цареше напрегнато мълчание. Звънът на телефона ги избави от него.
— Ало, кажи, скъпа… Добре, в четвъртък вечер в девет и половина ще бъдат там. Ще се представят от мое име… Много ти благодаря, Билгин! Предай моите поздрави на татко, след няколко дена ще намина да ви видя.
Отдавна беше забравила за богатството на Джем и удобствата, което то създава. Хвана се, че се изненада, като го слушаше да говори. Но това, което я впечатли, не беше силата на парите, а загрижеността и сериозността, с които Джем се отнесе към проблема й. Без да говори много, се опита да помогне, и успя.
Това, което стопли душата й и я развълнува, не беше толкова решението на проблема, колкото отношението на Джем към него. Измъчваше я съмнение дали, ако днес двамата се любеха, щеше да успее да му се отплати както желае за добрината — да го накара да види и почувства нейната радост и признателност. Притесненията й може и да бяха неоснователни, но дори за миг не искаше да допусне признателността й да бъде изтълкувана погрешно.