Както винаги, когато беше уморен, Халюк седна пред телевизора и сложи във видеото един от онези черно-бели скандинавски филми. Айдан, заета с мислите си, гледаше, но не виждаше какво се случва на екрана. Някакви хора мърдаха като сенки насам-натам, говореха нещо и не се задържаха в съзнанието й.
Не разбра как стана, но в един момент някаква сцена от филма я привлече и тя започна да го гледа. Хем гледаше, хем се опитваше да разбере какво бе привлякло вниманието й.
Не знаеше какво е станало в началото на филма, но май имаше война или въстание, или бунт в някакво градче. Войниците или бунтовниците го бяха завзели, измъчваха и убиваха хора. Един дебел дъртак, председателят на градския съвет или кмет, се опитваше да вземе командването в свои ръце. В момента, от който Айдан започна да гледа, възрастният председател на градската управа седеше в дома на една млада двойка — мъж и жена, успели да се спасят от войниците.
Тримата пиеха на една и съща маса. Управителят изглеждаше пиян.
Неочаквано се обърна към съпруга и нагло и лигаво го пита: „Мога ли да целуна жена ти?“
Айдан внимателно гледаше, да разбере какъв отговор ще даде младият мъж на кмета, който май бе успял да поеме командването на войниците в свои ръце.
Мъжът каза: „Защо не попиташ нея?“. Айдан погледна Халюк. Халюк не откъсваше поглед от екрана, все едно гледаше филма за пръв път. Отговорът на мъжа я вбеси. Направо й се гадеше от него. Искаше й се да се изплюе в лицето му.
Замислена, пропусна няколко сцени — образите на екрана се мърдат като сенки пред очите й. В един момент отново се загледа. Гледа внимателно, все едно се опитваше да открие решението на важна задача. По едно време, когато младият мъж от филма започна да клюма и заспа, жена му заедно с кмета се качиха в стаята горе. Дебелакът извади от джоба си тесте пари: „Тези войници ще убият и мене. Затова искам да дам всичките си пари на тебе.“ Жената не посегна да вземе парите, и той ги остави върху леглото. И отново нахално и със заплаха в гласа поиска да я целуне.
По едно време мъжът се събуди, погледна навън и видя през прозорците на парника в градината сенките на жена си и кмета, които се любеха. Съкрушен, младият мъж седна на стълбите и заплака. Жената излезе от парника, мина покрай мъжа си, качвайки се горе, между другото му каза: „Много е късно да лееш сълзи.“
Айдан чу как Халюк през зъби изсъска:
— Мръсница.
— И защо мислиш така — гласът на Айдан прозвуча равен и студен.
— Защото легна с кмета за пари, за това.
— Не легна заради парите.
Халюк я погледна изумен:
— И за какво легна тогава?!
— Защото мъжът й не я защити, затова.
— От какво да я защити?
— Кметът попита: „Мога ли да целуна жена ти?“, а той не направи нищо. Не се съпротиви, не се опита да я защити.
— Добре, жена му не трябваше ли да каже, че не иска, когато кметът попита?
— Кметът не попита нея, а мъжа й! В града има войници, измъчват, убиват… Кметът може да убие и тях, когато си пожелае. Те са под заплаха… Когато има заплаха и опасност, мъжът е длъжен да защити жена си, а той каза: „Попитай нея.“… И се измъкна. Затова жена му легна с другия.
— Бре, бре, бре!
— Какво „Бре, бре, бре“?
— За пръв път чувам от тебе, че мъжете трябва да пазят жените си… Все си мислех, че си от жените, които не искат да бъдат пазени, които смятат, че могат да се пазят сами.
— По принцип е точно така… Но не смятам, че когато има някаква опасност, мъжът може да се измъкне по този начин и да остави жена си сама… Когато каза: „Попитай нея“, мъжът се измъкна от опасността, но остави жена си срещу нея. Мисля, че мръсникът е той… Защото постъпи долно…
Докато двамата спореха, хората на екрана продължаваха да се движат, да си говорят нещо на неразбираемия си език, да отиват и да се връщат отнякъде. Сенките, гласовете, светлините от телевизора изпълваха салона и поглъщаха в себе си Айдан и Халюк, но те бяха ги забравили. Все едно се бяха превърнали в мъжа и жената от екрана. Филмът се превърна в реалност. Гласът на Халюк звучеше все по-нервен и гневен: