X
Животът й приличаше на огромен океан. Всички виждаха повърхността му, но никой — дъното му. А истинският живот беше долу — в дълбокото. Живееше в дълбините и трудно можеше да вижда едновременно и другата страна на живота си. Между видимата и невидимата част имаше огромна разлика и това я караше да се съмнява във всичко видимо. Спускаше се на дъното и преживяваше страсти — силни и огненочервени като кораловите рифове там. Плуваше между красивите, прилични на морски цветя, чувства, но никога не скъсваше връзката си с живота на повърхността. Погледнато отвън, всичко си беше както преди.
Този ден във видимия й живот се случиха много неща.
С помощта на Джем настаниха дойката й в болницата. Насрочиха й ден за операция. Всяка вечер, щом излезеше от работа, Айдан отиваше да я види. Приемаше го като изкупление за греха си, за който знаеше само тя. За другите белите коридори с болните и забързаните сестри по тях, миризмата на лекарства, сирените на линейките можеха и да изглеждат плашещи, но Айдан се чувстваше като в приятелски дом.
Ако не беше уморен онази вечер, когато се разбра за болестта на дойката й, и ако не беше реагирал така, Халюк нямаше да стане причина за напрежение и за отприщване на стари спомени. Но беше го направил… Помежду им зейна пропаст, която трудно щеше да бъде запълнена. Дали за това, дали защото се чувстваше виновен, Халюк всяка вечер идваше при дойката, интересуваше се за здравето й, а после приятелски разговаряше с колегите си, чакайки Айдан.
Дойката, като всички силни хора, изпаднали в безсилно положение, посрещаше Айдан с лек срам и винаги с неудобство приемаше подаръците й — плодове, цветя, нощници, халати.
— Защо ги носиш, моето момиче, защо си правиш труд…
Тя, която винаги беше гледала болни, не можеше да се примири, че сега тя е болна и че се налага да я гледат. Опитваше се да не го показва, да изглежда силна духом, но в гласа й личеше молба към бога:
— Една от двете добрини, момичето ми… Или да ме прибере при себе си, или да ме изправи на крака… Да не ми се сърди Всевишният, но това не е справедливо, не съм направила нищо, за да ме наказва така… Както и да е, всяко зло — за добро.
— Не говори така, дойке… Няма да те дадем толкова лесно…
Очите на възрастната жена се пълнеха със сълзи, но казваше с обичайното си чувство за хумор:
— Е, момичето ми, моите връстнички отдавна предат прежда заедно с Дева Мария на небето…
После отново се натъжаваше и започваше да реди молитви, от които сърцето на Айдан се късаше. Повдигаше насълзени очи към тавана и шепнеше:
— Господи, не ме карай да страдам…
Въпреки че беше отпаднала, опитваше се да се грижи за Айдан:
— Яла ли си днес? Ей там има плодове. Дай да ти обеля, ти обичаш…
Айдан приемаше естествената загриженост на старата жена не като дълбоко чувство, показващо, че човекът не е само тяло, а като навик, затова отговорът й беше повече лицемерен, отколкото искрен:
— Какво говориш! Ако искаш, аз ще ти обеля, ти си болна!
Казвайки го, усети лицемерието си и се почувства странно. В душата й има много и силни чувства, но липсваше състрадание. После, когато си мислеше върху това, разбра, че състраданието липсва у повечето успели хора около нея. Май то беше присъщо на неуспелите, малките, останали в периферията на живота, хора като дойката й. И това, че го осъзна, не я промени по никакъв начин — не я направи по-милосърдна и не я накара да страда, че не е такава. От време на време й се искаше да изпитва милост и съчувствие към някого, изпаднал в беда, но не желаеше това чувство постоянно да присъства в живота й. Душата й отдавна беше закоравяла и се бе изкривила, подобно на зараснала накриво счупена кост. Даваше си сметка какво е загубила — бе почувствала липсата му, но само толкова. Върна се в спомените си, в двора пред къщата на дойката, миризмата на мащерка, оставена да съхне на сянка… Обичта и грижата, с които се отнасяше жената към нея, й се струваха нормални и естествени.
Тази вече седеше сама на балкона и пушеше цигара. Луната над нея вървеше към пълнолуние, но все още не бе достигнала съвършения си овал. Светлината й караше нощното небе да изглежда фосфорносиньо. Мислеше си за Джем. И за липсата на обич и състрадателност в живота й. Джем се интересуваше от нея, но не изпитваше обич. Халюк — обратното — обичаше я, съчувстваше й, но не показваше заинтересуваност. Джем се интересуваше и грижеше за нея само когато бяха заедно — да се чувства добре, да не се притеснява, докато са заедно, и упорито не желаеше тази загриженост да се разпростре и в друго време. Въпреки всичко, липсата на обич и съчувствие у него не я дразнеше, напротив беше доволна. Беше свикнала да се бори в работата си, имаше закалка. Потърсеше ли съчувствие и грижа, боеше се, че те ще я размекнат.