Когато пристигнаха в болницата, сестрите вече приготвяха дойката за операцията. Младите лекари, които щяха да присъстват в екипа, идваха при болната, шегуваха се и се опитваха да я успокоят.
Халюк хвана ръката на възрастната жена:
— Не се страхувай! Аз ще бъда до теб! Ще държа ръката ти, докато заспиш. Щом съм там, нищо лошо няма да ти се случи! Не се бой!
Възрастната жена неочаквано повдигна ръката на Халюк към устните си и я целуна. Айдан се изненада.
— Благодаря ти, синко. Бог да те поживи! Всеки път си се отнасял към мене като син!
Дойде време да влизат в операционната. Когато сестрата докара в стаята количката, дойката помоли всички да излязат.
— Искам да говоря с Айдан — рече.
Останаха сами. Възрастната жена извади отнякъде малко вързопче.
— Това са накитите ми, дъще — пръстени, обеци, гривни… като се оженихме, покойният ми мъж ми ги подари. Тогава положението ни беше добро. Ако стане нещо с мене — твои са.
Айдан с мъка се сдържаше да не заплаче:
— Какво говориш, дойке! Луда ли си!
— Така трябва, моето момиче, в такъв момент така трябва. — После я повика до себе си и извади някакви книжа: — Това е нотариалният акт на къщичката ми. Ако стане нещо, ще я дадеш на някой старчески дом. А това е квитанцията, че съм си платила гроба. От по-рано си бях купила място до покойния ми мъж. Пък и вие да не се занимавате… Ако стане нещо, до него ще ме погребете.
— Не говори така, дойке, нищо няма да стане…
— Докато бях жива, на никого не се оставих в тежест, и като умра, не искам да съм… Хайде, повикай ги да дойдат. Да не караме докторите да чакат.
Айдан пристъпваше до количката и държеше дойката за ръката. Преди да влезе в операционната, старата жена се обърна към нея и като че й доверяваше някаква тайна, тихо рече:
— Ако не си закусвала, в шкафчето има от кекса, дето го донесе вчера.
Айдан се наведе и я целуна.
— Не се бой! Халюк ще бъде до тебе!
На партера на болницата имаше много хубаво кафене, но Айдан не слезе в него, а се върна в стаята. Затвори вратата зад себе си, седна на един стол и докато тялото на дойката пътуваше на границата между живота и смъртта, зачака да получи знак от едното или от другото.
Знаеше, че този знак ще й донесе Халюк — пръв той ще дойде в стаята и още преди да каже каквото и да е, по лицето му ще разбере как е приключило пътуването.
Айдан и по-рано беше виждала върху лицето му и единия, и другия знак. Тъжен и мълчалив, когато баща й почина, и усмихнат, сияещ от радост, когато Селин се роди. Както сега присъства на операцията на дойката, така навремето присъства и на раждането на Селин. Селин се роди рано сутринта. Цяла вечер Халюк остана при нея. Хапеше устни, когато викаше, бършеше челото й, когато болките й преминаваха. Заведе я под ръка до родилната зала. И когато акушерката каза да повикат лекаря, плахо се опитваше да скрие вълнението в гласа си. Докато чакаха лекаря, болките й следваха всяка минута. Една желязна, нажежена до червено, ръка стискаше вътрешностите й като клещи и ги теглеше надолу към слабините й. Всичко в нея се раздираше на хиляди парчета и Айдан се боеше, че няма да издържи. В този момент не мислеше за бебето. Искаше да се отърве от нечовешките болки. Знаеше, че не може да избяга от тях. Трябваше да ги изтърпи и това я изпълваше с ужас. „Господи, помогни ми!“ — стенеше, потънала в пот. Ако беше възможно, щеше да се откаже да ражда. В кратките паузи между болките се опитваше да си поеме въздух и да облекчи страданието. Когато болката започнеше отново, издаваше странни звуци, смесица от стонове, крясъци, плач. Коремът й се напрягаше, ставаше твърд като камък и после бавно и мъчително като че се опитваше да се смъкне в слабините й. За миг си помисли, че никога няма да роди, че детето ще умре в нея и завинаги ще си остане в нея. „Главичката се показва“ — чу гласа на доктора. „Ще се спася“ — беше първото, което й мина през ума, но после я обзеха чувства, които не познаваше преди… После все разказваше, че в този миг пред очите й блеснало странно сияние и въпреки ужасните болки, изпитала една силна радост, каквато не била изпитвала преди това, почувствала прилив на сили и вяра, каквито не била чувствала преди това — подобно на мига, в който за пръв път чуем гласа на Бога и видим чудото, което сътворява: „Раждам! Аз раждам!…“ Заедно с разкъсващите болки чувстваше това: „Аз раждам!“ След малко от нея щеше да се откъсне плът от плътта й, кръв от кръвта й, още по-сетне щеше да започне да върви, да говори, да мисли независимо от нея. Не можеше да облече в думи мислите си, но чувстваше, че сътворява чудо. Изведнъж вътрешностите й се опразниха, една топла вода се изля между бедрата й. В този момент видя лицето на Халюк. Изглеждаше странно — челото бледо, бузите — зачервени, но грейнало, щастливо и малко гордо! „Дъщеря ни се роди, скъпа!“ — каза й.