В тези бесни дни Айдан се чувстваше като застанала под водите на водопад. За разлика от останалите обаче, водата не я мокреше — усещаше шума й, миризмата й, но не се мокреше. Беше вътре в случката, но случката беше извън нея. Тайният свят, в който живееха двамата с Джем, й действаше като разтворен чадър — пазеше я от външния, видим свят, притъпяваше амбициите й и желанието й за издигане.
Може би това беше причината, поради която Айдан живо се включи в играта. Надаваше повече от друг път ухо на клюките — интуицията й й подсказваше, че не бива да охлабва и изтънява връзките си с видимия свят. При всеки удобен случай се опитваше да се приобщи към него.
По четири-пет пъти на ден се срещаха с Хасан и си разменяха клюки — анализираха, пресмятаха, опитваха се да прогнозират. Шепотът заглушаваше всички останали гласове в банката. Понякога чутото ги изпълваше с надежда, друг път — обратно.
Докато обядваха, Хасан беше неспокоен.
— Ще направят Еркан директор… Почакай и ще видиш… Днес го търсили от Америка… Май не искат добър човек, щом са се спрели на този дилетант. Селянин, не знае как се държи вилица и нож, камо ли за друго… Като иде в ресторанта, не може да си поръча, бърка имената на ястията, а за шампанско изобщо не е чувал — една марка не може да назове…
— За бога, не говори глупости… Какво общо има банката с шампанското… И от къде си сигурен, че тъкмо него ще изберат, говорят се още толкова други неща…
— Казват, че го търсили от Америка…
— Хасан, чух, че и тебе са те търсили сутринта от Америка, всеки казва нещо.
Лицето на Хасан грейна. Чутото до такава степен го зарадва, че не можеше да се сдържи.
— Мене ли са търсили?
— Така чух…
— Чудесно…
— Търсиха ли те наистина?
— Не.
— Тогава кое му е чудесното?
— Значи за всекиго говорят така, не само за Еркан…
— Е, Хасан, нали ти казах преди малко, че всеки си измисля по нещо…
Хасан не я слушаше. Беше се замислил за нещо. Айдан го гледаше и си мислеше с какво този човек някога й беше привлякъл вниманието. Дали защото в последно време се срещаха по-често, или защото Хасан вече нямаше сили да се прикрива, или защото тя вече гледаше на мъжете с друго око, но определено виждаше Хасан като на длан и това, което виждаше, не беше много приятно. Слабите му страни бяха повече от силните. И макар да говореше винаги пренебрежително за останалите, да се изтъкваше, да се показваше по-богат, отколкото беше в действителност, всъщност беше от хората, които веднага се разтреперваха и губеха контрол върху себе си пред всяка трудност, а ако успееше — хвалеше се на висок глас. Въпреки това Айдан все още хранеше някакви приятелски или сестрински чувства към него и се опитваше да го предпази от другите. Ако трябваше да го сравнява с Джем, Хасан губеше по всички показатели.
— Според мен, недей да злословиш по ничий адрес. Не казвай на никого нищо. Трай си. Ако станеш директор, ще ти се наложи да работиш с тези хора. Не си създавай врагове още от сега.
— Без друго на никого нищо не казвам… Как можеш да си помислиш такова нещо.
— Е нали преди малко казваше, че Еркан е дилетант и селянин…
— Аз го казах на тебе, на други не съм…
Айдан се засмя:
— Кажи ми честно, освен на мене, на колко души още каза това?
Хасан се ядоса:
— На никого не съм казал…
Айдан се усмихна отново:
— Остави сръднята. Кажи ми честно, на колко човека още си казал това?
Хасан се засмя:
— Може би на двама-трима, но не са хора, които ще отидат да кажат на Еркан.
Вероятно Еркан отдавна вече знаеше какво е казал за него Хасан. Айдан разбра и друго — въпреки че много искаше, Хасан нямаше шансове да стане директор. Трябваше да направи нещо, да го подготви за загубата и да го успокои.
— Не е толкова важно дали ще те направят, или не директор. Знаеш, че невинаги дават правото, на когото трябва.
— Ако не ме направят директор — ще напусна.
— Не говори глупости, защо ще напуснеш?
— Щом не ме харесват и не ме искат, няма да остана тук. Не мога да работя на място, на което не ме харесват.
Айдан знаеше, че Хасан няма да напусне, а сега, като разговаряше с него, виждаше, че шансовете му да стане директор са повече от нищожни.