Майк не успя да възрази. Кръстоса крака, а Джон се възхити на стройното й тяло, но тя улови погледа му.
— Нека говоря с Елейн. Ще те уведомя за решението ни — каза адвокатката.
— Добре, но имай предвид, че няма да отстъпим много, Майк. Аз ще покрия първата вноска, всъщност ще заема пари на моя клиент, който и бездруго е притеснен от седемгодишното обвързване. В момента той е на двайсет и пет. Не може да предвиди какво ще се случи в бъдеще.
— Ще се обадя на Елейн. Сигурно ще поиска да дойде на място и да вземе участие в разговора.
— Няма да си тръгна от Скрантън, докато не се договорим. Ще почакам в близкото кафене.
Джон се върна в кантората час по-късно. Двамата заеха същите места, извадиха химикалките си и продължиха с преговорите.
— Предполагам, че отхвърляте предложението ни — започна той.
— И да, и не. Седемгодишният период на плащане е приемлив, но Елейн държи на по-голяма първоначална вноска. След две години тя ще завърши университета в Скрантън. Мечтата й е да следва право, но няма да успее без финансова помощ.
— За каква помощ говорим?
— Сто хиляди като начало.
На лицето му се изписа шок, изумление, отхвърляне. Джон направи кисела гримаса, намести се на стола и изсвири в знак на почуда. Но всичко беше преструвка — обигран трик, използван от опитния адвокат при преговори с противниковата страна.
— Виж, Майк, опитваме се да постигнем споразумение — каза раздразнено той. — Това си е чист обир.
— След две години Елейн ще продължава да взема по двайсет и четири хиляди долара годишно. Твоят клиент обаче ще печели по четиристотин хиляди — сума, която гарантирано ще нараства. Парите не са проблем за него.
Джон се изправи, сякаш бе готов да си тръгне и да сложи край на дискусията.
— Трябва да говоря с клиента си.
— Разбира се. Ще почакам.
Джон излезе от сградата и долепи мобилния телефон до ухото си, но всъщност не се обади на никого. Парите, които щяха да платят на Елейн, нямаха за цел да осигурят бъдещето й, а да я накарат да забрави за инцидента. При създалите се обстоятелства сумата беше приемлива.
— Последното ни предложение е седемдесет и пет хиляди — каза Джон, като се върна.
Тя му подаде ръка, а гривните й издрънчаха игриво.
— Дадено — съгласи се Майк.
Двамата адвокати се ръкуваха и прекараха следващите часове в подготовка на необходимите документи. След като приключиха, Джон я покани на обяд и Майк охотно прие.
37
Найджъл бе аранжирал набързо най-новото си работно място на елегантна махагонова маса в просторния апартамент в хотел „Уолдорф-Астория“ на Парк Авеню. Компютърът представляваше точно копие на десетте машини от тайната стая на осемнайсетия етаж в „Скъли“. Мониторът също изглеждаше идентичен. До него се виждаше тъмносиня кутия с размерите на голям лаптоп.
Бени и Кайл слушаха безмълвно Найджъл, който гордо описа функциите на различните жици, наричани от него „спагети“. Сред оборудването имаше захранващ кабел и други за звук, монитор и принтер.
— Какво ще кажеш за аудиото, Кайл? Проклетите машинки издават ли някакъв звук?
— Не — отвърна Кайл.
Найджъл нави внимателно аудио кабела и го остави настрани. Приведе се ниско зад компютъра и посочи магическото място.
— Ето че стигнахме до обетованата земя, Кайл. USB порта. Той е почти скрит, но знам, че ще го намериш на същото място, тъй като говорих с човек от „Фарго“. Повярвай ми.
Кайл изсумтя, но не каза нищо.
— Планът е следният, Кайл — продължи възторжено Найджъл, опиянен от успеха си. От хакерското си куфарче той извади две малки устройства, еднакви по форма и размери. Бяха широки около два сантиметра и дълги три и половина. — Безжичен USB предавател, последен писък на техниката. Изключително модерна джаджа, която още не се продава на пазара. — Той бързо пъхна устройството в порта под захранващия вход. Навън стърчеше само сантиметър от него. — Пъхаш го вътре и готово. Почти не се забелязва. — Найджъл размаха другото устройство и обясни: — А този малък дявол е USB приемник, който влиза в синята кутия. Разбираш ли, Кайл?
— Аха.
— Кутията ще бъде скрита в куфарчето ти. Слагаш го на пода, точно под компютъра, натискаш това копче и документите се свалят мигновено.