Над бюрото на Джон се разстла синкав облак от цигарен дим.
— Федерална защита? — повтори той.
Димът се разнесе над Халси и Мърдок.
— Налага се. Може да е в опасност.
— Кой е саботирал операцията?
— Не сме сигурни, че е саботаж. В момента работим усилено по случая.
— Кога ще ми позволите да говоря с него?
— Скоро — отвърна Халси.
— Ние сме от офиса във Филаделфия — добави Мърдок, — но ще останем в Йорк през следващите дни. Задачата ни е да ви предаваме съобщения. — Агентите извадиха визитните си картички. — Номерата на мобилните ни телефони са на гърба. Не се колебайте да ни се обадите.
На следващата сутрин Кайл се събуди късно от шума на вълните. Имаше усещането, че се носи из облаците. Лежеше сред дебела бяла завивка, пухкави бели възглавници и плътна бяла кувертюра, набрана в краката му. Над двойното легло се простираше бял балдахин. Кайл знаеше къде се намира, но му отне няколко минути да се увери, че наистина е там.
По стените висяха евтини морски пейзажи, а подът бе покрит с дървен паркет. Той се вслуша в океана и долови далечните крясъци на чайките. Наоколо не се чуваше нищо друго — ярък контраст спрямо сутрешното оживление в Челси. Кайл не подскочи от будилника в ранни зори. Не побърза да си вземе душ, да се облече и да се втурне като луд към офиса. Не му се налагаше да прави подобни неща. Не и днес.
Мисълта, че може да се събужда по този начин през остатъка от живота си, му се стори много приятна.
Спалнята се помещаваше в скромна двуетажна къща на плажа, на един час източно от Дестин, щата Флорида. Дотам се стигаше за два часа и четирийсет и осем минути с „Лиърджет“ от летище „Титърбъро“ в Ню Джърси. Кайл й новите му приятели кацнаха в Дестин към четири сутринта. Оттам продължиха с охраняван ван по магистрала 98, подминавайки безброй пусти къщи, плажни вили и малки хотели. Ако се съдеше по колите на паркингите, в околността вече бяха пристигнали първите курортисти. Повечето автомобили имаха канадска регистрация.
Двата прозореца в спалнята бяха открехнати и пердетата се полюляваха от морския бриз. Изминаха цели три минути, преди Кайл да се сети за Бени. Бързо отхвърли мисълта за него и се вслуша в далечните крясъци на чайките. Някой почука леко на вратата.
— Да — извика той с дрезгав глас.
Вратата се отвори и новият му най-добър приятел Тод подаде пълното си лице през нея.
— Искаше да те събудим в десет — каза Тод.
— Благодаря.
— Добре ли си?
— Да.
Тод се бе присъединил към групата в Дестин. Възложиха му задачата да пази Кайл в качеството му на свидетел, информатор или както всъщност го възприемаха. Тод работеше в офиса на ФБР в Пенсакола. Беше с две години по-голям от Кайл и бърбореше повече от всички фалшиви и истински агенти, които Кайл бе срещнал до момента.
Облечен само с боксерки, Кайл напусна пухкавите облаци и отиде в съседната стая — голям хол с кухненски бокс. Тод бе купил някои неща от местния магазин. На плота бяха струпани кутии с овесени ядки, бисквити и чипс.
— Кафе? — попита Тод.
— Да, благодаря.
На кухненската маса се виждаше купчина сгънати дрехи. Вторият нов приятел на Кайл — Бари — беше доста по-възрастен. Мълчалив тип с преждевременно посивяла коса и повече бръчки от всеки друг 41-годишен мъж.
— Добро утро — каза Бари. — Бяхме на пазар. Купихме ти две тениски, шорти, панталони и мокасини. В местния универсален магазин продават много добри неща. Не се притеснявай. Чичо Сам плати сметката.
— Сигурен съм, че ще изглеждам страхотно с тях — заяви Кайл и взе чаша кафе от Тод.
Тод и Бари бяха с бежови панталони и ризи с къс ръкав. Не изглеждаха въоръжени, но пистолетите им бяха наблизо. В другата стая имаше още двама агенти — Ник и Матю.
— Трябва да звънна в офиса — каза Кайл. — Ще ги излъжа, че съм болен и не мога да отида на работа. Сигурно се чудят къде съм.
Тод извади отнякъде фирмения му телефон.
— Заповядай. Доколкото знаем, не се подслушва. Просто не им казвай къде си. Ясно ли е?
— Къде съм всъщност?
— В Западното полукълбо.
— Доста изчерпателно.
С чаша кафе и телефон в ръка Кайл излезе на голямата тераса с изглед към околните дюни. Плажната ивица беше дълга, красива и пуста. Въздухът му се стори свеж и по-топъл от този в Ню Йорк. Кайл погледна неохотно телефона си. Имаше нови имейли, текстови и гласови съобщения от Дъг Пекам, Дейл, Шери Абни, Тим Рейнълдс, Тейбър и още няколко колеги, но нищо притеснително. Обичайната ежедневна комуникация между хора, които работят заедно почти непрекъснато. Дейл на два пъти го питаше дали всичко е наред.