Ако кажеше истината сега, баща му несъмнено щеше да попита защо не го е сторил по-рано. А Кайл не беше готов за подобно нещо. Очакваха го още неприятни въпроси, същински кръстосан разпит от един обигран юрист, свикнал да измъква информация от сина си още от детските му години. Кайл предпочете да запази тайната за себе си и да се надява на добър изход. Новините, които смяташе да съобщи на Джон, бяха достатъчно неприятни.
След като последният клиент си тръгна и Сибил заключи входната врата, баща и син останаха сами в големия офис и заговориха за колежански баскетбол и хокей. После обсъдиха семейството — както винаги първо сестрите близначки и после Пати.
— Майка ти знае ли, че си тук? — попита Джон.
— Не. Ще й звънна утре. Как е тя?
— Както винаги. Чувства се добре.
Пати живееше и работеше в таванското помещение на един склад в Йорк. То беше просторно, с множество прозорци, които й осигуряваха необходимата светлина за рисуване. Джон покриваше наема, сметките и всичко, от което се нуждаеше тя, с месечна вноска от три хиляди долара. Сумата не представляваше издръжка или помощ за децата, а просто подарък от Джон. Той се чувстваше длъжен да се грижи за бившата си съпруга, която не бе в състояние да се издържа самостоятелно. Дори и да бе продала някоя картина или скулптура през последните деветнайсет години, никой от семейството не знаеше за това.
— Обаждам й се всеки вторник вечер — каза Кайл.
— Известно ми е.
Пати не ползваше компютър или мобилен телефон. Страдаше от тежка маниакална депресия и понякога настроението й се променяше внезапно. Джон все още я обичаше и отказваше да се ожени повторно, въпреки че бе излизал с няколко жени. Пати преживя две тежки връзки с по-млади художници, но Джон остана неизменно до нея. Отношенията им бяха, меко казано, сложни.
— Как върви училището? — попита Макавой-старши.
— Вече съм на финалната права. Завършвам след три месеца.
— Не е за вярване.
Кайл преглътна тежко и реши да стреля право в целта.
— Размислих за работата. Отивам на Уолстрийт. В „Скъли и Пършинг“.
Джон запали бавно нова цигара. Беше на шейсет и две, леко пълен, с гъста посивяла коса. На двайсет и пет Кайл бе оплешивял повече от баща си.
Джон всмукна силно от цигарата и огледа сина си през очилата за четене.
— Каква е причината?
Кайл бе съчинил цял куп оправдания, но съзнаваше, че всички ще прозвучат еднакво глупаво, независимо колко предпазливо ги представи.
— Да работиш за благотворителни каузи е загуба на време. Накрая бездруго ще попадна на Уолстрийт. Защо да не започна да градя кариера още сега?
— Не ти вярвам.
— Знам, знам. Промяната е внезапна.
— Нарича се продажност. Никой не очаква от теб да правиш кариера в голяма компания.
— Те са във висшата лига, татко.
— По отношение на какво? Пари ли?
— Не на последно място.
— Глупости. Някои адвокати в съда печелят десет пъти повече от най-преуспелите съдружници в Ню Йорк.
— Да. Но това се случва с един на пет хиляди. Повечето адвокати на свободна практика умират от глад. Всеки знае, че заплатите в големите фирми са по-добри.
— Ще мразиш всяка минута от работата си в такава компания.
— Не е задължително.
— Напротив. Ти отрасна тук. Сред хора и истински клиенти. В Ню Йорк няма да виждаш клиентите си с години.
— Компанията е страхотна, татко. Една от най-добрите.
Джон извади химикалка от джоба си.
— Ще запиша тези думи, за да ти ги прочета след година.
— Давай. Казах: „Компанията е страхотна. Една от най-добрите.“
Джон записа последното и заяви:
— Съвсем скоро ще намразиш фирмата, адвокатите и делата. Ще се отвратиш дори от секретарките и останалите младши адвокати. Ще се погнусиш от ужасното напрежение, рутината, експлоатацията и цялата безсмислена работа, с която ще те засипят. Нещо да кажеш в своя защита?
— Не съм съгласен.
— Чудесно — отвърна Джон и продължи да пише. Дръпна отново от цигарата и издиша гъст облак дим. После остави химикалката. — Мислех, че искаш да се захванеш с нещо по-различно и да помагаш на хората. Нима тези думи не излязоха от устата ти само преди броени седмици?