С други думи, малкото устройство щеше да контролира живота им отсега нататък. Носеха се какви ли не легенди за ужасяващи случаи на телефонен тормоз в големите компании.
От тълпата се разнесоха подигравателни коментари и леки въздишки, но никой не протестира на висок глас. Шегаджиите запазиха остроумните забележки за себе си.
Обядът бе поднесен на импровизиран бюфет във фоайето. Остатъкът от деня се проточи, но младши адвокатите не загубиха интерес. Не се чувстваха като на скучните лекции в университета. Информацията беше важна. Презентациите свършиха към шест часа и на излизане те се уговориха да завършат вечерта в близките барове.
В сряда Кайл положи успешно първия си тест. С още единайсет колеги той бе зачислен към „Съдебни процеси“ и всички се отправиха към заседателната зала на трийсет и първия етаж. Там бяха посрещнати от Уилсън Ръш, водещия адвокат в отдела, който представляваше „Трайлон Ерънотикс“ в процеса срещу „Бартин Дайнамикс“. Въпросното дело обаче не бе споменато. Кайл знаеше много за мистър Ръш и имаше чувството, че го познава още преди да са се срещнали. Великият юрист разказа няколко истории от забележителната си кариера, след което енергично напусна залата. Очевидно бързаше да разнищи поредната огромна корпорация. Адвокатите получиха нови бележници, а следващият лектор ги запозна с основните методи при изготвянето на искове, отговори и молби, както и други процедури, свързани с опитите за задвижване или прекратяване на даден съдебен спор.
Скоро се открои първият натегач. Във всяка група съществува поне по един, независимо дали става въпрос за студенти по право или група новоназначени адвокати на Уолстрийт. Натегачите винаги седят най-отпред, задават сложни въпроси, подмазват се на човека на подиума, използват всяка възможност за изява и са готови да минат през трупове, за да получат по-висока оценка. Такива хора се борят със зъби и нокти за публикация в „Правен журнал“, явяват се на интервюта само в елитните компании, без да се интересуват от тяхната репутация, и постъпват във фирмите с единствената цел да станат съдружници преди всички останали. Натегачите имат невероятен успех. Повечето действително се издигат до съдружници.
Този се казваше Джеф Тейбър. Присъстващите веднага разбраха кой университет е завършил, тъй като още в първия въпрос той успя да вмъкне:
— В Харвард ни учеха, че не трябва да споменаваме всички факти при завеждане на съдебния иск.
Опитният адвокат, който изнасяше лекцията, бързо отвърна:
— Тук не сме в училище, момче. Добре дошъл в реалността.
Всички се засмяха, освен натегачът.
В 21 ч. в сряда дванайсетте нови адвокати от „Съдебни процеси“ се срещнаха в скъп ресторант в центъра, където трябваше да вечерят с Дъг Пекам — съдружника, наставлявал Кайл по време на летния му стаж. Те зачакаха на бара и си поръчаха по едно питие. След петнайсет минути някой направи първия коментар за закъснението на Дъг. Адвокатите носеха фирмените телефони в джобовете си. Всъщност всеки имаше по два джиесема. Кайл държеше личния в десния си джоб, а служебния — в левия. В 21:30 ч. те се зачудиха дали да не се обадят на мистър Пекам, но се отказаха. Десет минути по-късно той звънна на Кайл и се извини набързо. Обясни, че са го задържали в съда и се е върнал в офиса, за да свърши някаква спешна работа. После прикани младши адвокатите да вечерят сами, без да се притесняват за сметката.
Фактът, че един от съдружниците работи до десет вечерта в сряда, развали желанието им за изискана вечеря и определи посоката на разговора. Когато им сервираха виното, те започнаха да си разказват страшни истории за тормоз над адвокати. Най-ужасяващата беше тази на натегача Тейбър, който след определено количество алкохол стана по-симпатичен. Преди година, докато си търсил работа в града, Тейбър посетил свой приятел от колежа. Момчето работело от две години за голяма адвокатска фирма и се чувствало ужасно на работното си място. Кабинетът му бил твърде малък и докато разговарял с Тейбър, той се опитал да скрие някакъв спален чувал под бюрото си. Учуден, Тейбър го попитал за какво му трябва подобно нещо в офиса, но скоро се досетил. Приятелят му скалъпил глупавото обяснение, че често му се налага да поспи след дългия работен ден. Тейбър продължил да го разпитва и най-накрая научил истината. Условията във фирмата били отвратителни. Голяма част от новаците работели на един и същ етаж, наричан от всички „Къмпинга“.