— Какво ще кажеш за Питсбърг? — попита Уолтър.
— Не, за бога! — отвърна Бакстър. — Цялото ми семейство е в Питсбърг. Виж само на какво приличат. Предпочитам да се пропия до смърт.
— Нека поработим още трийсет дни — предложи д-р Бун. — После ще преценим как да действаме.
Уолтър се поколеба. Все пак лечението му струваше хиляда и петстотин долара на ден.
— Какво толкова ще правите цял месец? — попита той.
— Ще продължим с интензивната терапия. Колкото по-дълго остане Бакстър, толкова по-големи са шансовете му да оцелее след завръщането си.
— „Завръщане“. Обожавам този термин — заяви Бакстър. — Не мога да повярвам, че ми причинявате това.
— Имай ми доверие, Бакстър. Прекарахме много време заедно. Знам, че не си готов.
— Напротив. Никога не съм се чувствал по-готов.
— Трябва да ми повярваш.
— Добре тогава. Ще се срещнем след месец — каза Уолтър.
15
Встъпителните лекции се проточиха до четвъртък и скоро станаха скучни като повечето съдебни документи, с които предстоеше да се запознаят новите адвокати. В петък най-после бе повдигнат въпросът, старателно избягван цяла седмица — разпределението на пространството в офиса. Недвижимото имущество. Никой не се съмняваше, че работните места ще бъдат малки, скромно обзаведени и скрити от хорските погледи. Оставаше им само да разберат колко мизерни ще се окажат в действителност.
Отдел „Съдебни процеси“ се намираше на етаж 32, 33 и 34. Бюрата бяха разположени във вътрешността на сградата, далеч от прозорците. На подвижните стени между тях висяха табелки с имената на новите служители. Кайл отиде до работното си място на трийсет и третия етаж. Бюрото му бе разделено от останалите посредством прегради, които щяха да му осигурят известно уединение, докато разговаряше по телефона или ползваше лаптопа си. Кайл оставаше скрит от всички. Но Тейбър отдясно и д-р Дейл Армстронг отляво лесно можеха да го видят, ако бутнеха столовете си половин метър назад.
Бюрото предоставяше достатъчно пространство за лаптоп, бележник и служебен телефон, но нищо повече. Няколко полици допълваха интериора. Кайл забеляза, че има точно толкова място, колкото да разпъне спален чувал. В петък следобед вече му бе омръзнало от фирмата.
Доктор Дейл беше гениална математичка. Тя бе преподавала в колеж, преди да реши да стане адвокат. Беше на трийсет, необвързана, привлекателна, но и твърде дистанцирана. Другите в стаята бяха натегачът Тейбър от Харвард и Тим Рейнълдс, възпитаник на Пен Юнивърсити. Тим се заглеждаше по Дейл още от сряда, но тя упорито го пренебрегваше. Най-строгият от фирмените принципи, които им натякваха вече цяла седмица, беше абсолютната забрана на интимни отношения между колеги. Ако двама служители имаха любовна връзка, единият трябваше да напусне. По-неангажиращите отношения също водеха до наказание, въпреки че в правилника не се споменаваше точният му характер. До тях вече беше достигнал пикантният слух за връзката на неомъжена адвокатка с женен съдружник. Тя изхвърчала от фирмата, а той бил преместен в офиса в Хонконг.
Към четиримата новаци бе зачислена секретарката Сандра. Работеше във фирмата от осемнайсет дълги и напрегнати години. По някое време се бе издигнала до висшата лига като асистент на старши съдружник, но стресът се бе оказал непоносим и тя постепенно бе понижена. В момента работеше в младежката лига и бе принудена да обгрижва хлапаци, завършили само преди четири месеца.
Първата седмица приключи. Кайл не бе изработил нито час, но нещата щяха да се променят в понеделник. Той спря едно такси и се отправи към хотел „Мърсър“ в Сохо. Колата се движеше бавно заради оживения трафик и Кайл отвори куфарчето си. Извади отвътре пощенски плик, изпратен от брокерска фирма в Питсбърг. Джоуи бе написал на малка бележка: „Изпращам ти доклада. Не съм сигурен какво означава. Очаквам отговор.“
Кайл се съмняваше, че Бени ще успее да проследи ежедневния поток кореспонденция в „Скъли и Пършинг“. Всички хиляда и петстотин адвокати произвеждаха тонове документи, тъй като работата им го изискваше. Стаята, където се разпределяха писмата, изглеждаше по-голяма от пощенската станция на малко градче. Двамата с Джоуи решиха да си пишат по пощата или да ползват бързи куриерски услуги.
Докладът бе изготвен от частна детективска фирма в Питсбърг. Съдържаше осем страници и струваше две хиляди долара. Обектът на разследването беше 23-годишната Елейн Кийнан, която живееше със своя приятелка в Скрантън, щата Пенсилвания. Първите две страници предоставяха информация за нейното семейство, образование и професионален опит. Бе учила в „Дюкейн“ в продължение на година. Рождената й дата недвусмислено показваше, че е била непълнолетна по време на инцидента. След „Дюкейн“ бе продължила в Иъри и Скрантън, но тепърва й предстоеше дипломиране. През миналия летен семестър бе изкарала няколко курса в университета в Скрантън. Фигурираше като член на Демократическата партия, а на задната броня на личния й нисан, модел 2004 г., се виждаха две лепенки от последната предизборна кампания. Колата се водеше на нейно име. Според регистрите Елейн не притежаваше недвижими имоти, оръжия или сметки в чужди банки. Имаше два ареста за употреба на алкохол на непълнолетна възраст, но съдът бързо бе приключил със случаите. След второто провинение я бяха изпратили на специална терапия. Елейн ползваше услугите на местната адвокатка Мишлен Чиз, позната на всички като Майк. Интересен факт, тъй като Елейн работеше почасово в кантората „Мишлен Чиз и съдружници“. Майк Чиз имаше репутацията на безскрупулна адвокатка по бракоразводни дела, която винаги се застъпваше за жените и бе готова да кастрира неверните им съпрузи.