От две години Елейн бе назначена на пълен работен ден в кметството на Скрантън като асистент на директора в отдел „Паркове и озеленяване“. Заплатата й възлизаше на 24 000 долара годишно. Преди това бе заемала различни временни длъжности.
В момента живееше с 28-годишна жена, която работеше в болница и учеше в местен колеж. Беше неомъжена и нямаше криминално досие.
Детективите бяха наблюдавали Елейн в продължение на трийсет и шест часа. Първия ден, след работа, тя се срещнала със съквартирантката си пред някакъв бар, посещаван от алтернативна публика. Двете приятелки се хванали за ръце и влезли в заведението. Вътре се присъединили към още три жени. Елейн си поръчала диетична сода и пушила тънки кафяви цигари. Жените се държали прекалено интимно помежду си и нещата станали повече от очевидни.
В Скрантън имаше женски приют, наречен „Убежището“. Беше известен като център за закрила на жени, жертви на домашно и сексуално насилие. Представляваше частно финансирана благотворителна организация, където работеха само доброволци. Много от тях твърдяха, че са се сблъсквали със същите проблеми.
Елейн Кийнан фигурираше като „терапевт“ в месечния бюлетин на „Убежище“. Служителка от детективската фирма се обадила в дома й от телефонна кабина в Скрантън и се оплакала, че е била изнасилена. Искала да поговори с някого, но се страхувала да отиде в полицията. Човек от „Убежище“ я посъветвал да се свърже с Елейн. Жените разговаряли в продължение на трийсет минути. Елейн признала, че също е жертва на изнасилване, а виновниците така и не получили наказание. Предложила да й помогне и двете се уговорили да се видят в приюта на следващия ден. Разговорът бил записан и, разбира се, срещата не се състояла.
— Все още се възприема като жертва — промърмори Кайл на задната седалка на таксито.
Кайл бе правил секс с Елейн около месец преди предполагаемото изнасилване. Беше заспал дълбоко, когато Елейн се промъкна гола под чаршафите. Тя бързо получи онова, което търсеше.
Таксито спря пред „Мърсър“. Кайл прибра доклада във вътрешния джоб на куфарчето, плати на шофьора и влезе в хотела. Бени вече го чакаше в една стая на четвъртия етаж. Изглеждаше тъй, сякаш е прекарал там часове. Не си размениха обичайните любезности.
— Как мина първата седмица? — попита Бени.
— Страхотно. Засипаха ни с доста информация. Зачислиха ме към „Съдебни процеси“ — отвърна Кайл, все едно имаше с какво да се гордее.
— Чудесни новини. Браво. Нещо по случая „Трайлон“?
— Не, не ни допуснаха до истинско дело. Започваме в понеделник. Тази седмица само ни въведоха в работата.
— Разбирам. Дадоха ли ти лаптоп? — попита Бени.
— Да.
— Какъв?
— Сигурен съм, че вече знаеш.
— Не, не знам. Технологиите се променят непрекъснато. Трябва да го видя.
— Не е с мен.
— Донеси го следващия път.
— Ще си помисля.
— Получи ли телефон? Блекбъри?
— Нещо подобно.
— Покажи ми го.
— Не го нося.
— Но фирмата изисква да е в теб непрекъснато, нали?
— Така е.
— Тогава защо не го взе?