Карлийн ги заведе до дълга стая, която наподобяваше затвор. Нямаше прозорци, подът беше бетонен, а лампите хвърляха слаба светлина наоколо. В помещението се виждаха старателно подредени картонени кутии с надпис „Ипотечна компания Пласид“ — прословутите планини от документи, за които Кайл бе слушал стотици пъти. Карлийн им обясни, че кутиите съдържат трийсет и петте хиляди иска. Младши адвокатите трябваше да прочетат всяка една папка.
— Няма да сте сами — каза Карлийн и се засмя изкуствено, когато видя отчаяното изражение на Кайл и Дейл. — С прегледа на документите се занимават още адвокати и няколко асистенти.
Тя отвори една кутия, извади дебела папка и им обясни набързо на какво да наблегнат.
— Някой ден — заяви сериозно Карлийн — ще е важно защитниците да кажат в съда, че сме прегледали всеки документ по делото.
Кайл си помисли, че е еднакво важно фирмата да разполага с клиенти, които плащат колосални суми за подобна безсмислена дейност. Изведнъж осъзна, че само след няколко минути ще започне да работи за триста долара на час. Трудът му изобщо не струваше толкова. Той дори не беше адвокат.
Карлийн ги остави сами и токчетата й затропаха по гладкия бетонен под. Кайл се втренчи в кутиите и се обърна към Дейл, която също изглеждаше изумена.
— Не е за вярване — каза той.
Но Дейл бе твърдо решена да прояви воля. Ето защо взе една кутия, сложи я на масата и извади отвътре няколко папки. Кайл отиде в срещуположния край на помещението, възможно по-далеч от нея, и се зае с друга купчина документи.
Отвори един от тях и погледна часовника си — беше 7:50 ч. Адвокатите в „Скъли“ изчисляваха хонорара си с помощта на десети. Една десета от часа се равняваше на шест минути, две десети на дванайсет и т.н. Час и трийсет и шест минути отговаряха на 1,6 часа. Трябваше ли да върне назад часовника си с две минути, на 7:48 ч., и да начисли на клиента две десети преди 8 ч.? Или беше по-добре да се протегне, да отпие глътка кафе и да изчака до 7:54 ч., за да заработи първата си минута като адвокат? Нямаше смисъл да разсъждава повече. Намираше се на Уолстрийт, където всички подхождаха агресивно. Дори и да изпитваш съмнения, бъди агресивен. В противен случай колегите ще те засенчат, преди да се усетиш.
Отне му цял час да прочете документа, или по-точно 1,2 часа. Изведнъж Кайл не видя нищо лошо в това да начисли на ипотечната компания 1,2 часа или 360 долара за свършената работа. Само преди час и половина не бе вярвал, че трудът му струва триста долара. Та той още не бе взел изпита си за правоспособност! Сега обаче мислеше другояче. „Пласид“ му дължеше тази сума, тъй като благодарение на своята подлост компанията бе въвлечена в сериозно съдебно дело. Все някой трябваше да я измъкне от бъркотията. В знак на отмъщение Кайл реши да й начисли висок хонорар. В другия край на масата Дейл работеше усърдно, без да откъсва очи от документите.
По средата на третата папка Кайл направи кратка пауза. Без да спира да отчита времето, той се зачуди къде се намират документите по делото „Трайлон“ срещу „Бартин“. В кое помещение ги съхраняваха? Изглежда, тази тъмна стая не се охраняваше, но и кой би похарчил пари, за да опази куп ненужни ипотеки? Ако „Пласид“ имаше някакви тайни, определено нямаше да ги скрие там.
Кайл се замисли над живота си. Едва на третия час от началото на професионалната си кариера той започваше да губи разсъдък. Кой човек би седял с дни на подобно място, взирайки се в безкрайните страници, без да откачи? Какво бе очаквал през първата си година като младши адвокат? Щеше ли да се чувства по-добре, ако бе избрал друга фирма?
Дейл излезе и се върна след десет минути. Сигурно бе отишла до тоалетната. Кайл можеше да се обзаложи, че не е спряла времето.
Той обядва във фирмения ресторант на четирийсет и третия етаж. Работодателите се грижеха за високото качество на храната. Бяха назначили престижни готвачи, които използваха пресни продукти и предлагаха разнообразно меню от леки ястия. Адвокатите имаха право да обядват навън, но само неколцина се осмеляваха. Служителите бяха добре запознати с фирмената политика, но съществуваха и редица неписани правила. Едно от тях изискваше новаците да се хранят в офиса, освен ако клиентите не плащаха за обяда. Много от съдружниците също посещаваха ресторанта. За тях бе важно да се показват пред своите подчинени и да хвалят страхотната храна, но най-вече искаха да покажат, че човек може да свърши с обяда си за половин час. Ресторантът бе обзаведен в стил „Ар деко“ и изглеждаше приятно, но все пак напомняше на затворнически стол.