— Какво става? — попита Джоуи, опитвайки се да не поглежда към телефона.
— Един от съдружниците има нужда от помощ по някакъв проект. Вика ме в кабинета си утре в седем.
— Но утре е събота, Кайл.
— Още един ден, прекаран в офиса.
— Шефовете ти да не са луди?
— Не, просто са алчни.
След седмия ининг Кайл стана и се запъти към изхода. Джоуи изгледа и осмия. Накрая си тръгна, след като любимите му „Пайрътс“ изгубиха деветдесетия си мач за сезона.
В събота и неделя служителите имаха право да носят джинси. Фактът, че съществуваше дрескод дори през уикенда, макар и по-либерален, говореше красноречиво за политиката на големите адвокатски компании на Уолстрийт.
Какво изобщо правеха там?
Кайл и Дейл носеха джинси. Нейните бяха доста тесни и подчертаваха красивата й фигура. Тим Рейнълдс бе облечен с бежови панталони. Тримата не можеха да повярват, че в седем сутринта в събота седят в малката заседателна зала на трийсет и четвъртия етаж. Бяха започнали работа едва преди две седмици. Те се присъединиха към четирима по-опитни млади адвокати, които Кайл виждаше за пръв път. Представиха се един на друг, но само защото етикетът го изискваше.
Нямаше и следа от съдружника, организирал срещата. Казваше се Тобаяс Роланд, но зад гърба му го наричаха Тоби. От всички слухове, които Кайл бе чул до момента, най-лошите бяха за него. Съществуваха безброй истории за Тоби, повечето от които далеч не звучаха ласкаво. Той беше възпитаник на Йейл и Колумбийския университет, но произхождаше от бедно семейство и често се замесваше в конфликти. Бе интелигентен и безкомпромисен и бе станал съдружник само за пет години, и то най-вече защото работеше повече от останалите работохолици във фирмата. Идеята му за почивка се изчерпваше с десетминутните сеанси със секретарката на канапето в кабинета му. Повечето секретарки се ужасяваха от него, но не смееха да се оплачат. Някои обаче го намираха достатъчно привлекателен за едно бързо чукане. Тоби обожаваше да се заяжда с младоците, като често ги засипваше с груби обиди заради нищожни провинения. Всяваше страх и сред другите съдружници, тъй като беше по-умен и винаги по-подготвен от тях. На 44-годишна възраст Тоби беше най-продуктивният (т.е. най-скъпият) адвокат във фирмата без нито едно изгубено съдебно дело през последните осем години. Редица юристи от големи корпорации търсеха услугите му. Преди година Кайл бе изрязал статия от списание „Форчън“, посветена на „най-престижния служител“ в „Скъли и Пършинг“.
Щом Тоби щракнеше с пръсти, всички дотичваха разтревожени в кабинета му.
На неговото място тази сутрин седеше старши адвокат Бронсън. Без следа от ентусиазъм той обясни, че замества мистър Роланд, който в момента решавал друг проблем по същото дело. Тоби можеше да се появи всеки момент. Мисълта за това не позволяваше на присъстващите да се отпуснат.
Клиентът им беше голяма нефтена компания, дадена под съд от холандска фирма заради някакви спорни залежи в Мексиканския залив. Очакваше се делото да бъде заведено в Ню Орлиънс, но мистър Роланд щеше да подаде предварителен иск в Ню Йорк в понеделник сутрин. Подготвяше засада, опасен ход, който можеше да завърши с провал. Тоби беше известен с подобни рисковани операции.
След като изслуша подробностите около делото, описани с изключителен драматизъм, Кайл осъзна, че ще прекара почивните дни в проучване на правни въпроси в главната библиотека. Той погледна фирмения си телефон, провери имейлите си и изведнъж нещо привлече вниманието му. В 7:30 ч. сутринта фирмата бе изпратила имейл до всички служители, с който съобщаваше за напускането на Гавин Мийд, адвокат в „Съдебни процеси“ от четири години. Липсваха подробности или коментари. Нищо, освен тихо и бързо сбогуване.
Всеки има тайни, бе казал Бени. Как ли го бе постигнал? Навярно бе изпратил анонимна пратка до „Човешки ресурси“. Писмени показания, полицейски протоколи, провинения. Горкият Мийд. Десет години след инцидента той бе работил като луд за 400 000 долара годишно, а ето че всичко бе свършило след кратка среща при затворени врати.
Бронсън не спираше да говори. Обясни, че ще играе ролята на посредник между големите шефове и новаците. Седем адвокати бяха негови преки подчинени, а той самият отговаряше пред мистър Роланд и останалите съдружници в „Съдебни процеси“. Бронсън щеше да организира работата, да контролира проучванията и да поддържа контакт със съдружниците. Всичко трябваше да минава през бюрото му.