Бързината беше от огромно значение. Ако изтечеше информация, холандската фирма и нейните адвокати можеха да предизвикат истинска катастрофа. Доставките на нефт в страната зависеха от изхода на делото. Едва ли не цялата западна цивилизация бе изложена на опасност.
Адвокатите веднага се отправиха към библиотеката.
18
След поредица от напрегнати телефонни разговори д-р Бун и чичо Уоли най-накрая постигнаха споразумение. Имаше едно-единствено условие. Бакстър можеше да си тръгне по-рано, но преди завръщането в реалния свят трябваше да прекара три нощи в една къща в Рино. Сто и пет дни след като бе приет мъртвопиян с 2,8 промила алкохол и стабилно количество кокаин в кръвта, Бакстър напусна сигурността на клиника „Уошу“. Изглеждаше добре и с пет килограма по-слаб. Бе успял да откаже не само алкохола и наркотиците, но и цигарите. В отлична физическа форма и с приятен слънчев загар, Бакстър твърдо вярваше, че се е преборил с демоните си и ще заживее като нормален човек. Разговорите с д-р Бун и другите терапевти го бяха подготвили за предстоящата битка. Той призна греховете си и се остави в ръцете на по-висша сила. На 25 години Бакстър започваше нов живот. Изпитваше гордост, тревога и страх. Колкото повече се отдалечаваше от клиниката, толкова по-неспокоен се чувстваше. Самоувереността му постепенно изчезваше.
До този момент се бе провалял безброй пъти. В семейството му съществуваше такава традиция. Наистина ли бе наследил склонността си към провал?
Един от санитарите в клиниката го закара до Рино. Пътуваха два часа, без да си говорят много. На влизане в града подминаха цветен билборд, който рекламираше вносна бира в охладена зелена бутилка. Красивата млада жена на снимката можеше да съблазни всеки мъж. Паника обзе Бакстър. На челото му изби пот. Прииска му се да се върне в клиниката, където нямаше алкохол и други изкушения. Но той не каза нищо.
Хоуп Вилидж се намираше в западнал район на Рино с изоставени сгради, евтини казина и барове. Мястото се управляваше от пастор Мани — основател на Хоуп Вилидж. Той чакаше пред входа на църквата, когато Бакстър слезе от колата и стъпи на горещия тротоар. Ръкува се енергично с него.
— Мистър Тейт, може ли да ви наричам Бакстър?
Излишен въпрос. Естествено, че предпочиташе да му викат Бакстър.
— Разбира се — отвърна той и потръпна от грубия физически контакт.
— Аз съм пастор Мани — каза мъжът и прегърна Бакстър. — Добре дошъл в Хоуп Вилидж.
Пасторът беше латиноамериканец на около петдесет години, с тъмна кожа и посивяла коса, вързана на дълга опашка. Имаше топли очи, чаровна усмивка и два белега — един малък до лявата ноздра и друг по-голям на дясната буза. На лицето му се открояваше старателно поддържана бяла брадичка.
— Поредният пациент от „Уошу“ — заяви той с плътен, мелодичен глас. — Как е добрият стар доктор Бун?
— Добре — отвърна Бакстър. Носът на пастор Мани се намираше на около десет сантиметра от неговия. Очевидно близкият контакт не притесняваше пастора, но Бакстър се почувства неудобно. — Праща ти поздрави.
— Прекрасен човек. Ела, ще те разведа наоколо. Доколкото разбрах, ще останеш само три нощи.
— Точно така.
Двамата закрачиха бавно напред. Мани не свали ръка от рамото на Бакстър. Беше огромен мъж с дочени панталони и бяла ленена риза, разкопчана отгоре. Дългата опашка се люлееше на гърба му. Носеше сандали на бос крак.
Някога църквата бе принадлежала на влиятелно паство, което впоследствие се бе преместило в предградията. Докато обикаляха с пастора, Бакстър научи цялата история на мястото. Мани Лусера открил Господ, докато излежавал втората си присъда в затвора. Бил извършил въоръжен грабеж, за да си набави наркотици. След освобождаването му Светият Дух го отвел в Рино, където Мани решил да стане пастор. Това се случило преди седемнайсет години. Църквата се бе разраснала и сега в подземието й се помещаваше приют за бездомни. Състоеше се от кухня, която предлагаше топла храна на всички, общински център за бедните хлапета от квартала и приют за жени и деца, станали жертви на домашно насилие. В момента се правеха планове за построяване на сиропиталище. Църквата бе купила и ремонтирала съседните сгради. Комплексът гъмжеше от хора — служители, доброволци и бездомници, които почти боготворяха пастор Мани.
Двамата мъже седнаха под едно дърво и пиха лимонада.
— Какви наркотици си употребявал? — попита Мани.
— Кокаин и алкохол, но, общо взето, не отказвах нищо — призна Бакстър.