Детективската фирма му предостави три цветни снимки. Той ги разглежда в продължение на часове, но се съмняваше, че някога е срещал въпросното момиче. Кайл също ги видя и го увери в противното.
Сега Елейн беше на двайсет и три. Черната й коса бе боядисана в тъмночервено и подстригана късо. Тя не носеше грим или червило. Единственото, което биеше на очи, бяха двете еднакви татуировки на ръцете й. Явно не държеше особено на външния си вид. Някъде под самоуверената маска се криеше симпатична млада жена, но в излъчването й липсваше сексапил.
Джоуи преглътна тежко, наруга Кайл за пореден път и влезе в закусвалнята. Нареди се на опашката зад Елейн и когато хората се придвижиха напред, леко се блъсна в нея.
— Извинете — каза припряно той и се усмихна изкуствено.
Елейн отвърна на усмивката, но не продума. Джоуи пристъпи към нея и добави:
— Хей, случайно да си учила в „Дюкейн“ преди няколко години?
Двамата й колеги се обърнаха, но не проявиха интерес.
— За кратко — отвърна тя и го изгледа внимателно.
Той щракна с пръсти, сякаш се опитваше да си спомни нещо.
— Казваш се Елейн, нали? Не мога да се сетя как ти е фамилията.
— Да. А ти кой си?
— Джоуи Бернардо. Членувах в „Бета“.
На лицето й се изписа ужас. Тя заби очи в пода и замръзна на място, неспособна да каже нищо. Изглеждаше готова да избухне. После пристъпи една крачка напред заедно с останалите хора от опашката. Елейн обърна гръб на мъжа, който някога я бе изнасилил и се бе отървал напълно безнаказано, макар че бе извършил престъпление. Джоуи я наблюдаваше с крайчеца на окото си. Почувства се неловко. Елейн очевидно се страхуваше от него, което едва ли бе изненадващо, при положение че приемаше себе си за жертва, а него — за изнасилвач. Освен това Джоуи се смути от близостта на човек, с когото някога бе имал интимни отношения, независимо от техния неангажиращ характер.
Тя се обърна леко към него и изсъска:
— Какво правиш тук?
— Същото като теб. Ще обядвам.
— Би ли си тръгнал?
Гласът й прозвуча едва доловимо, но един от колегите й се обърна и изгледа Джоуи.
— Не. Смятам да си купя сандвич.
Двамата поръчаха, без повече да си говорят, и се придвижиха към касата. Елейн се отдалечи бързо и седна при колегите си. Джоуи обядва сам на малка маса до входната врата. Предварително бе подготвил бележка, на която пишеше: „Елейн, искам да поговорим за случилото се. Моля те, обади ми се на мобилния телефон. Номерът е 412-866-0940. Ще бъда в Скрантън до девет утре сутринта. Джоуи Бернардо“.
Той остави подноса на плота, приближи се до нейната маса и й подаде безмълвно листчето. После изчезна.
Елейн се обади два часа по-късно.
Според уговорката Джоуи се върна в закусвалнята в пет следобед. Откри Елейн на същата маса, но този път до нея седеше адвокатката й. Поздравиха се резервирано и Джоуи зае място срещу тях. В гърлото му бе заседнала буца. Идеше му да убие Кайл Макавой. Къде, по дяволите, се намираше приятелят му в момента? Нали той беше юристът?
Адвокатката на Елейн беше привлекателна жена на средна възраст. Всичко по нея беше черно — костюмът, едрият коралов гердан, ботушите, гримът и най-вече настроението й. Тази жена минаваше през трупове. Визитната картичка, която подаде на Джоуи, я представяше като адвокат Мишлен „Майк“ Чиз. Тя започна разговора с делови тон.
— Мистър Бернардо, първият ми въпрос е какво правите тук.
— Колко въпроси сте си подготвили? — отвърна Джоуи по типичния си арогантен начин.
Неговият псевдоадвокат и потенциален съобвиняем Кайл Макавой го бе уверил многократно, че случайната среща с Елейн Кийнан няма да доведе до опасни последствия. Ако искаше да повдигне обвинения срещу тях, щеше да го е направила отдавна. Все пак от инцидента бяха минали пет години и половина.
— Мистър Бернардо, може ли да ви наричам Джоуи?
Тъй като тя едва ли щеше да му позволи да я нарича Майк, Джоуи веднага отказа.
— Добре, мистър Бернардо. Ще ви задам няколко въпроса. От известно време представлявам мис Кийнан. Тя работи почасово в моята кантора и се справя отлично. Познавам добре личната й история. Бихте ли ми казали какво правите тук?
— Първо, не съм длъжен да ви обяснявам каквото и да било. Но ще опитам да се държа любезно. Поне в следващите шейсет секунди. Работя в една брокерска фирма в Питсбърг и няколко наши клиенти са от Скрантън. Дойдох, за да се срещна с тях. Днес около обяд огладнях и избрах този четиризвезден ресторант, за да хапна нещо. Влязох вътре и случайно забелязах мис Кийнан. Поздравих я и й предложих да поговорим, но тя ме нападна. А в момента отговарям на въпросите на адвокатката й. Защо изобщо я повика, Елейн?