Кайл скри плика и се върна при бюрото си, където натегачът Тейбър правеше обичайните си приготовления за деня. Още преди седмици бе станало ясно кой има най-големи шансове за професионално развитие. Тейбър беше абсолютният фаворит, звездата, бъдещият съдружник. Всички останали можеха спокойно да се оттеглят от битката. Той бе доказал способностите си, заработваш® двайсет и един часа само за ден. Освен това през първия месец бе прекарал най-много време в офиса от всички новаци в отдела, макар Кайл да изоставаше само с четири часа. Тейбър участваше доброволно в различни проекти и се държеше наперено във фирмения ресторант по време на обедната почивка.
— Снощи спах в библиотеката — заяви той веднага щом видя Кайл.
— Добро утро, Тейбър.
— Мокетът в главната библиотека е по-тънък от този в библиотеката на двайсет и третия етаж. Знаеше ли това, Кайл? Предпочитам да спя в по-малката, но там е по-шумно. Ти коя предпочиташ?
— Всички сме на ръба на силите си, Тейбър.
— Така е.
— Тим е прекарал миналата нощ в спален чувал.
— Защо? Да не е свалил доктор Дейл?
— Не знам. Събудих го преди час.
— Значи си спал у вас?
— О, да.
— Налага се да приключа два много спешни проекта до обяд. Не мога да си позволя този лукс.
— Ти си велик, Тейбър. Давай, супермен!
Тейбър изчезна, без да му отвърне.
Както винаги Дейл Армстронг пристигна точно в седем. Макар и малко сънена, тя изглеждаше ослепително. Очевидно харчеше огромната си заплата за дизайнерски дрехи. Кайл, Тим и Тейбър с нетърпение очакваха поредното й модно завоевание.
— Много си красива днес — каза Кайл и се усмихна.
— Благодаря.
— „Прада“?
— „Долче и Габана“.
— Страхотни обувки. „Маноло Бланик“?
— „Джими Чу“.
— Пет стотака?
— Не питай.
Възхитен от безупречната й външност, Кайл постепенно научи големите имена в женската мода. Това бе една от малкото му общи теми с Дейл. След шест седмици в офиса все още не знаеше почти нищо за нея. Ако изобщо бе в настроение за разговор, Дейл обсъждаше работата или жалкото ежедневие на младши адвокатите. Не ставаше ясно дали си има приятел. На два пъти се съгласи да излезе с колеги, но в повечето случаи отказваше. Всички новаци се оплакваха от убийственото напрежение, но Дейл Армстронг като че ли страдаше най-много.
— Искаш ли да обядваме заедно? — попита я Кайл.
— Още не съм закусвала — отвърна хладно тя и се скри между стените, ограждащи малкото й бюро.
22
Денят в приюта започваше в шест часа всяка сутрин. Повечето бездомници се събуждаха и започваха приготовленията си. Правилникът им забраняваше да остават след осем. Много от тях работеха, а останалите трябваше да обикалят града в търсене на препитание. Мани и неговите помощници успяваха бързо да намерят работа на своите „приятели“, макар тя често да беше почасова и зле платена.
Закуската се сервираше в залата на горния етаж, където доброволците приготвяха яйца, препечени филийки и овесена каша в малката кухня. Винаги поднасяха храната с усмивка и сърдечен поздрав, а щом всички седнеха по местата си, следваше кратка благодарствена молитва. Мани обичаше да си поспива и отстъпваше сутрешната смяна на останалите служители. През миналия месец работата в кухнята бе организирана от Бакстър Тейт — жизнерадостен младеж, който доскоро не знаеше дори как да включи котлона. Сега Бакстър приготвяше десетки порции бъркани яйца, печеше филийки и вареше овесена каша. Освен това набавяше продуктите, миеше чинии и често казваше сутрешната молитва. Поощряваше другите доброволци, отнасяше се любезно към всички и знаеше имената на повечето бездомници, за които се грижеше най-безкористно. След закуска той ги натоварваше в трите стари вана на църквата, сядаше сам зад волана на единия и ги закарваше до работните им места в Рино. Прибираше ги обратно в късния следобед.