„Анонимните алкохолици“ се срещаха три пъти седмично в Хоуп Вилидж — понеделник и четвъртък вечер и сряда на обяд. Бакстър никога не пропускаше събиранията. Членовете на групата го посрещнаха сърдечно, а той мълчаливо се чудеше на разнородния им произход. Сред тях имаше хора от всякаква раса, възраст, пол и произход. Очевидно алкохолизмът си проправяше път през всички прослойки на обществото. Присъстваха възрастни, самоуверени алкохолици, които се хвалеха, че са трезвени от години. Имаше и нови членове като самия Бакстър, които признаваха, че все още се страхуват. По-старите обикновено ги утешаваха. Бакстър бе пропилял живота си, но греховете му изглеждаха нищожни в сравнение с тези на някои от присъстващите. Техните истории бяха ужасяващи, особено на бившите затворници.
По време на третата среща, докато Мани го наблюдаваше от задните редове, Бакстър се изправи пред групата, прочисти гърлото си и заяви:
— Аз съм Бакстър Тейт, алкохолик от Питсбърг.
След като изрече тези думи, той избърса сълзите си и изчака аплодисментите да утихнат.
Следвайки дванайсетте стъпки на възстановяването, Бакстър направи списък с всички хора, които бе наранил, и се подготви да им поиска прошка. Списъкът не беше дълъг и се отнасяше предимно до членове на неговото семейство. Но Бакстър не желаеше да се върне в Питсбърг. Беше разговарял с чичо Уоли. Роднините му знаеха, че е трезвен, и другото не бе от значение.
След месец започна да го обзема безпокойство. Не му се искаше да напуска Хоуп Вилидж, но знаеше, че моментът наближава. Мани му помогна да се подготви за завръщането си. Бакстър беше твърде умен и способен, за да прекара остатъка от живота си в приют за бездомни.
— Бог има други планове за теб — каза Мани. — Просто повярвай, и Той ще ти ги разкрие.
Когато стана ясно, че ще приключат навреме работа в петък, Тим Рейнълдс се уговори с колеги да обиколят баровете. Беше истинско чудо, че няма да работят в събота. Никой от адвокатите в „Скъли и Пършинг“ нямаше да се появи в офиса на следващия ден, тъй като тогава щеше да се проведе годишният семеен пикник в Сентръл Парк. Ето защо адвокатите посветиха петъчната вечер на сериозен запой.
Кайл и Дейл отказаха да се присъединят. Около седем вечерта, останали сами в стаята, те довършваха последните детайли от безкрайната работна седмица. Изведнъж Дейл се показа иззад преградата, която разделяше бюрата им, и попита:
— Искаш ли да вечеряме заедно?
— Страхотна идея — отвърна Кайл без колебание. — Някое конкретно място?
— В моя апартамент. Може да се отпуснем, да си поговорим или нещо от сорта. Обичаш ли китайско?
— Много.
Думите „нещо от сорта“ отекнаха в уморения му мозък. Дейл беше на трийсет, необвързана, привлекателна и очевидно харесваше мъже. Красива самотна дама в големия град. Вероятно от време на време мислеше за секс. Кайл бе започнал да се притеснява от факта колко рядко се сеща за това.
Да не би да го сваляше? Самата мисъл звучеше абсурдно. Дейл се държеше толкова дистанцирано, че Кайл не можеше да си представи как изобщо би проявила интерес към някого.
— Защо не купиш малко китайска храна и не дойдеш у нас? — предложи тя.
— Чудесно.
Дейл живееше сама в Гринич Вилидж, на четвъртия етаж в сграда без асансьор. Двамата обсъдиха няколко китайски ресторанта в квартала и си тръгнаха заедно от офиса. Час по-късно Кайл изкачи стълбите до жилището й с кутии ориз, пилешко и скариди и почука на вратата. Дейл му отвори с усмивка и го покани вътре. Апартаментът се състоеше от хол с кухненски бокс и спалня. Беше малък, но обзаведен в модерен минималистичен стил — с кожени мебели и черно-бели снимки по стените. Дейл също изглеждаше ослепително в оскъдното си облекло. Бяла къса пола разкриваше стройните й крака, които Кайл и останалите лешояди в офиса жадно оглеждаха. Отворените й обувки бяха червени на цвят, с нисък ток и очевидно доста скъпи. Кайл ги погледна и каза:
— „Джими Чу“?
— „Прада“.
Дейл носеше тесен черен пуловер без сутиен отдолу. За пръв път от много време Кайл усети сексуална възбуда.