— Не. Напоследък съм твърде уморен, за да ходя някъде. Често не ми остава време да ям или просто забравям.
— Май се оплакваме, а?
— Разбира се, че не.
— Поздравления за взетия изпит.
— Благодаря.
— Мястото ще ти хареса. Много е уютно, а и храната е страхотна. Предлагам ти да обядваме там и да пийнем хубаво вино. Дори знам кой клиент ще поеме разходите.
Кайл кимна. След два месеца във фирмата все още му беше неудобно да начислява нереални суми на клиентите. Мразеше да раздува сметките и да измисля несъществуващи разходи. Прииска му се да попита Пекам за какво точно ще плати клиентът — само за обяда или и за времето на двамата адвокати? Но реши да не казва нищо.
Ресторантът се намираше във фоайето на старата сграда на „Метрополитън Лайф“ и от него се откриваше чудесна гледка към Медисън Скуеър Парк. Заведението беше с модерен интериор, високи тавани и панорамни прозорци. Дъг, разбира се, познаваше главния готвач, салонния управител и сомелиера. Кайл не се изненада, когато ги настаниха на специална маса с изглед към парка.
— Нека първо приключим с оценката на твоята работа — започна Дъг и захапа едно хлебче. По бялата покривка се посипаха трохи.
— Оценка?
— Да. Като твой наставник съм длъжен да оценя представянето ти във фирмата след обявяване на резултатите от изпита. Ако те бяха скъсали, очевидно нямаше да бъдем тук. Вероятно щяхме да си купим по един мазен хотдог от улицата и да проведем неприятен разговор навън. Но ти взе изпита и затова ще бъда мил с теб.
— Благодаря.
Един сервитьор им подаде менютата, а друг сила вода в чашите. Дъг отново отхапа от хлебчето и наоколо се разхвърчаха още трохи.
— Изработените от теб часове надхвърлят средния брой. Много съм впечатлен.
— Благодаря.
Кайл не се изненада, че оценката на работата му в „Скъли и Пършинг“ започва с хонорара, който той носи на фирмата.
— Останалите съдружници и старши адвокати се изказаха много положително за теб.
— Да ви предложа ли аперитив? — попита сервитьорът.
— Ще поръчаме вино с обяда — отвърна неучтиво Дъг и сервитьорът изчезна.
— Понякога обаче имам чувството, че не си напълно отдаден на фирмата. Прав ли съм?
Кайл поклати глава и се зачуди как да отговори. Дъг обикновено беше доста искрен. Защо да не избере същата тактика?
— Живея, храня се и спя в офиса като всички други новаци, защото такъв е бизнес моделът, наложен от години. Същото правят и специализантите по медицина. Работят по двайсет часа на ден, за да демонстрират колко са издръжливи. Слава богу, ние не се грижим за болни хора. Не знам какво още да направя, за да ти докажа, че съм достатъчно отдаден на работата си.
— Разбирам — каза Дъг и насочи вниманието си към менюто. Сервитьорът чакаше търпеливо до масата.
— Избра ли си нещо? — попита Дъг. — Умирам от глад.
Кайл не бе успял да разлисти менюто. Чувстваше се засегнат от критиката на съдружника.
— Да — отвърна той.
Всички ястия изглеждаха вкусни. Двамата адвокати поръчаха, сервитьорът похвали избора им и след малко при тях се появи сомелиерът. Последва сериозна дискусия относно избора на вино и в крайна сметка Дъг поръча две бутилки.
Първата беше бяло бургундско.
— Ще ти хареса — увери го Дъг. — Един от любимите ми сортове.
— Не се и съмнявам.
— Някакви проблеми или оплаквания? — добави Дъг, сякаш отмяташе поредния въпрос в списъка си.
В същия миг Кайл чу вибрацията на фирмения си телефон.
— Странно, че го споменаваш — каза той, докато изваждаше телефона от джоба си. — Получих имейл от Карлийн Санборн. Нуждае се от помощ по заплетения случай „Пласид“. Какво да й отговоря?
— Кажи й, че обядваш с мен.
Кайл написа имейла, изпрати го и попита:
— Може ли да го изключа?
— Разбира се.
Бялото вино пристигна. Дъг го дегустира и направи доволна гримаса. Сервитьорът напълни чашите, а Кайл продължи:
— Притеснява ме фирменият телефон. Вече контролира живота ми. Когато си бил младши адвокат преди години, не е имало джиесеми, смартфони и подобни джаджи, така че…
— Ние също работехме много — отвърна пренебрежително Дъг.
Престани да хленчиш. Трябва да се стегнеш. Кайл надигна чашата и разгледа съдържанието й. Отпи една глътка и кимна доволно.
— Е, това беше малкият ми протест.
— Добре, нещо друго? — Поредният въпрос в списъка.