— Познаваш ли Х. У. Пруит, съдружник от „Съдебни процеси“? Работи два етажа по-нагоре.
— Не — отвърна Кайл, без да проявява особен интерес.
— На около петдесет години, от Тексас. Наричат го Харви Уейн зад гърба му. Схващаш ли? Харви Уейн от Тексас!
— Да.
— Викат му още Кльощавия Тексас, защото тежи около сто и осемдесет килограма. Много е гаден. Учил в държавен колеж и в „Ей енд Ем“, след което записал право в Тексаския университет. Мрази всички от Харвард. От известно време ме тормози. Преди два дни ми възложи проект, с който би се справила и най-обикновена секретарка. Във вторник вечерта прекарах цели шест часа в подреждане на папки с доказателствен материал по едно голямо дело. Подредих старателно всичко, както Харви Уейн ми нареди — над десет папки, всяка по няколкостотин страници. Цял тон хартия. Вчера в девет сутринта ги закарах с количка до заседателната зала, където се бяха събрали стотина адвокати. И знаеш ли какво направи Харви Уейн?
— Какво?
— В залата има врата, която води към съседно помещение. Тъй като не се затваря добре, онзи нещастник Харви Уейн ми заповяда да наредя папките на пода и да подпра с тях вратата. Изпълних задачата, а на излизане от стаята чух как той казва: „Момчетата от Харвард стават отлични асистенти.“
— Колко кафета си изпил досега?
— В момента съм на второто.
— А аз пия още първото и наистина трябва да приключа тази справка.
— Извинявай. Между другото, виждал ли си Дейл?
— Не. Тръгнах си от офиса във вторник следобед заради погребението. Случило ли се е нещо?
— Преди два дни й възложиха отвратителен проект. Не знам дали изобщо е спала оттогава. Хвърляй й по едно око.
— Добре.
В 8:30 ч. Кайл излезе от сградата с Дъг Пекам и старши адвокат Ноел Бард. Тримата тръгнаха с бърза крачка към някакъв гараж близо до офиса. Когато служителят изкара отвътре модерния ягуар на Бард, Пекам заяви:
— Ти ще шофираш, Кайл. Трябва да стигнем до Фоули Скуеър.
Кайл понечи да възрази, но си замълча. Бард и Пекам седнаха на задната седалка и оставиха Кайл сам отпред.
— Не знам кой е най-краткият маршрут — призна той. Потръпна при мисълта какво би се случило, ако се изгуби и двете големи клечки закъснеят за изслушването в съда.
— Карай по Броуд Стрийт, докато стигнеш до Насо Стрийт. Продължи по нея до Фоули Скуеър — обясни Бард, сякаш редовно пътуваше по този маршрут. — Но внимавай. Това съкровище е чисто ново и ми струваше сто бона. Всъщност е на съпругата ми.
Кайл за пръв път се притесняваше толкова много зад волана. В крайна сметка успя да нагласи огледалото за обратно виждане, след което потъна в уличното движение, оглеждайки се предпазливо във всички посоки. За да влоши още повече ситуацията, Пекам не спираше да говори.
— Кайл, нека обсъдим двама твои колеги. Да почнем с Дарън Бартковски.
Без да поглежда Пекам в огледалото, Кайл отвърна:
— Какво за него?
— Познаваш ли го?
— Разбира се. Познавам всички новаци в „Съдебни процеси“.
— И как ти се струва? Работили ли сте заедно? Кажи ми, Кайл. Как би го оценил?
— Ами Дарън е симпатично момче. Следвахме заедно в Йейл.
— Имах предвид работата му, Кайл.
— Нямам преки наблюдения.
— Говори се, че е лентяй. Бяга от отговорност, закъснява с проектите, мързи го да изчислява изработените си часове.
Сигурно и той ги пресмята като теб, помисли си Кайл, без да откъсва очи от такситата, които го засичаха непрекъснато и нарушаваха всяко едно правило за движение по пътищата.
— Чувал ли си подобни неща за него, Кайл?
— Да — отвърна неохотно той. Беше истина.
Бард реши да довърши окончателно бедния Бартковски.
— Изработил е най-малко часове от всички младши адвокати в отдела.
Обсъждането на колеги си беше истински спорт във фирмата, а съдружниците се държаха не по-малко безобразно от адвокатите. Всеки служител, който пренебрегваше работата или забавяше проектите, веднага си спечелваше репутация на лентяй и не можеше да избяга от нея. Но на повечето лентяи не им пукаше. Работеха по-малко, печелеха наравно с останалите и не рискуваха да бъдат уволнени, освен ако не откраднеха пари от някой клиент или не се забъркаха в секс скандал. Бонусите им бяха малки, но кой ли се нуждаеше от тях при тези огромни заплати? Лентяите можеха да се задържат до шест-седем години в някоя фирма, преди да бъдат информирани, че няма да станат съдружници и е по-добре да напуснат.