– Точно така. Не му дължиш нищо.
Холистър като че ли придобива кураж от тази идея. Изправя се на стола и кима на себе си няколко пъти.
– Да. Да. Майната му. Добре. Какво искаш да знаеш?
– Когато говорехте, обясни ли ти какво означава името му?
– Дали ли?
– Да.
– Не съм го питал. Той не беше от хората, с които да си бъбриш.
– Прав си. Какво друго можеш да ми кажеш?
Холистър се намръщва, докато мисли.
– Много внимаваше какво ми говори. Не сме се виждали на живо, комуникирахме само по телефона и чрез имейли. Постоянно сменяше номерата. Винаги той ми се обаждаше. Аз не знаех как да се свържа с него.
– Какво можеш да кажеш за гласа му? Имаше ли нещо отличително в него? Писклив, басов, груб, мек, нещо особено?
– Съжалявам. Използваше някакъв гласов преобразувател. Звучеше като робот, когато говореше.
Захапвам устната си, ядосана съм.
– Колко време поства и чати на уебсайта, преди да се свърже с теб?
– На beamanagain.com ли?
– Да.
Холистър обмисля въпроса ми.
– Не особено дълго. Може би седмица и половина? Мисля, че точно толкова беше.
– Какви неща пишеше непосредствено преди да се свърже с теб?
Той ме гледа преценяващо. Забелязвам първите наченки на лукавост.
– Защо?
– Просто се опитвам да си създам по-ясна представа.
На отвратителните му устни се появява едва доловима самодоволна усмивка. Предпочитам сломения Дъглас пред мъжа, който се съвзема пред очите ми. Понякога маската се свлича.
– Беше нещо от рода на „Ще ми се да имах куража да я накарам да изчезне“.
– Открито ли го написа?
– Разбира се. Бях просто едно от многото момчета, което изпуска парата. Не съм смятал, че рискувам нещо.
– И тогава той поиска личен чат с теб?
– Точно така.
Има логика, мисля си аз. Нямало е смисъл да пипа нежно. Когато продаваш отвличания, мъчения и смърт, трябва да си агресивен. Дали е търсил индикаторите на нещо повече от обикновено недоволство, след което е правел своя ход и е бил директен. Обзалагам се, че повечето пъти е бил отхвърлян. Мнозинството от човешката раса е силно на приказки особено когато става въпрос за нараняване. Едно е обаче да кажеш на съпругата си „Иска ми се да си мъртва“, но е съвсем друго да разцепиш главата ѝ с брадва и да хвърлиш трупа в езерото. За незапознатите разликата вероятно е малка, но в действителност е от тук до слънцето.
– Какво се случи?
– Точно каквото казах, когато чернокожият мъж ме разпитва. Дали ми каза, че може да накара проблема ми да изчезне. Предложи ми доказателство и ме предупреди, че ако разкрия на някого дори дума, ще убие Ейвъри и Дилън.
– Защо се съгласи да участваш? Кое наклони везните? – Задавам въпроса, без в действителност да го мисля. Просто изпитвам вътрешна нужда, желание да разбера защо. Нуждаем се от отговор на този въпрос, за да можем да заспим нощем. Много пъти обаче няма отговор, а само лудост.
Холистър като че ли има нужда първо да разбере сам за себе си, или просто иска да ме дразни. Отпуска се на стола си и обмисля въпроса ми. В стаята се настанява тишината, докато го гледам как разплита собствените си разсъждения.
– Просто... не виждах друг изход от ситуацията. Разводът означаваше да ѝ дам къщата, синовете и парите си за бог знае колко дълго време. Това беше моят шанс да получа щастието, което заслужавах. – Холистър сочи гърдите си. Изражението му е наранено, объркано, раздразнено. – Аз също заслужавах да бъда щастлив.
Мисля, че мразя тези като него най-много. Серийните убийци са по-прости и по-честни чудовища. Попитайте ги защо го правят, и отговорът им в крайна сметка се свежда до едно и също нещо: защото ме кара да се чувствам много, много добре.
Дъглас Холистър и себеподобните му живеят в свят на огледала, които отразяват собствената им правота и рационалност. В известен смисъл техният вид е по-лош, защото са прекалено близо до останалите от нас. Липсва им елегантността на авторитета на серийните убийци. Защо го е направил? За пари. За къща. Защото е глезено, провалено и лудо дете.
– Дейна знаеше ли, Дъглас? Съучастница ли ти беше в това?
Той се намръщва и погледът му става враждебен.
– Не. Майната ти.
Значи в крайна сметка тя е поредната жертва на нарцисизма ти.
– Благодаря ти за отделеното време. – Ставам и се насочвам към вратата.
– Това ли е?
Обръщам се към него.
– Само още един въпрос, Дъглас. Щастлив ли си сега?
Доволна съм от яростта, която избива на лицето му. Станала съм по-жестока и все по-малко съжалявам за това. Трябва ли да се тревожа?
Стигам до колата и все още нямам отговор на въпроса си. Когато се включвам в движението на магистралата, вече съм го забравила.