27
Вече знаех – казва ми Бони.
Двамата с Томи се опулваме насреща ѝ, а след това се поглеждаме взаимно.
– Така ли? – учудвам се аз.
Седнали сме на масата за хранене. Отдавна сме се навечеряли, измили сме чиниите и сме ги прибрали. Разказах на Томи, че съм разкрила новината за брака ни, когато се прибрах у дома, и щастието му ме увери, че съм постъпила правилно. Прегърна ме и не ме пусна доста дълго време.
– Благодаря ти – каза ми той. – Не ми харесваше да крия нещо, с което толкова много се гордея.
Все още не съм му хвърлила бомбата, че съм бременна. Пазя си я за... ами, за сега. Или за малко след това. Първо трябва да довършим глуповатото си признание пред Бони.
Тя се усмихва и се протяга, като хваща една от ръцете на Томи и една от моите.
– Разбира се, че знаех. Вие двамата не сте особено добри в криенето, когато сте щастливи. Замислих се за ваканцията ви в Хавай и навързах нещата.
– Умно момиче – казвам с огорчен тон. – Е?
– Какво?
– Какво ще кажеш? Как се чувстваш?
– О. – Бони се ухилва. – Смятам, че му беше време.
Понякога е точно толкова лесно.
Издърпвам си ръката и си прочиствам гърлото.
– Ами, хм, имам още една новина.
Изведнъж се чувствам като разголена на сцена с насочен в очите ми прожектор. Гърлото ми е като шкурка и сърцето ми бие силно в гърдите.
– Смоуки? – подканя ме Томи. – Какво има?
– Е, ами нали се сещате... – Прочиствам си отново гърлото и започвам да се ядосвам на себе си. – О, за бога. Вижте, просто ще го кажа, става ли? – Поемам си дълбоко въздух и избълвам: – Бременна съм.
И двамата не реагират, поне не в началото.
– Какво каза? – пита Томи. Втрещен е.
– Казах, че съм бременна. Ще си имаме бебе. Твоето бебе. – Звуча отбранително. Мразя да звуча отбранително. Заради страха е, а не защото съм ядосана. По-добре щеше да е да съм ядосана.
Двамата замлъкват. Стискам зъби. Започвам да се вбесявам и да се страхувам още повече.
– Е? Никой от вас ли няма какво да каже?
Томи се отпуска на стола си. Ченето му е увиснало.
– Ще ставам баща?
Изумлението струи от гласа му, само изумление, и в този момент разбирам, че всичко ще е наред. Ужасът ми се изпарява и е заменен от облекчение, което ме изтощава, наляга ме адренална умора9. Бони става и идва при мен. Прегръща ме и продължава да мълчи. Стиска ме здраво и не иска да ме пусне. За момент това ме тревожи, защото не съм сигурна какво означава. Изплашена ли е? Ревнива? Тъжна?
Тя ме пуска и бърше сълзите от очите си.
– Какво има, скъпа? – питам аз.
– Това е толкова... яко. – Дъщеря ми се усмихва лекичко.
Разсмивам се и тя прави същото, след което се разплаквам. Сега двете плачем и се смеем, а Томи ни гледа и повтаря:
– Ще ставам баща? Майка му стара.
Поглеждаме го шокирани.
– Томи – казвам аз, – да не би току-що да изрече ругатня?
Погледът му се зарейва към мен, тук е, но не напълно, щастлив е и в същото време не може да повярва.
– Изругах ли? – пита той. Става и плъзга стола си по дървения под. Идва при нас и ни прегръща, Бони и мен, поравно.
– Много ви обичам и двете. – Гласът му е груб, като нешкурено дърво. Прегръща ни силно и нежно с онази чувствена прегръдка, на която са способни само добрите мъже. – Това е чудесна новина.
Томи, моят лаконичен мъж. Понякога не просто е по-добре да говориш малко. Направо е перфектно.
* * *
– Чуй ме, скъпа – казвам на Бони. – Това е важно.
– Добре.
– Първото, което трябва да разбереш, е, че в момента, в който спреш да ме слушаш, насочиш цялото си внимание в оръжието, започнеш да се държиш, все едно знаеш всичко, и станеш нетърпелива към мен и насоките ми, си тръгваме. Ясно?
– Да.
Двете с Бони сме на стрелбището. Реймънд, приятелят гробар на Кърби, е отвън на паркинга, наблюдава и чака. Той ми напомня за жаба, която си седи наперена, мълчалива и безобидна, докато някоя муха не прелети покрай нея. Тогава я налапва и продължава да си чака спокойно.
Приключихме със сълзите и щастието. Е, може би не с щастието, но поне с първоначалното главозамайване. Томи си е у дома и претърсва интернет за книги за бременността и раждането. Смятах да го разубедя, но накрая се отказах, защото, в интерес на истината, се радвам, че го прави. Това няма да е като разходка в парка, вече не съм на двайсет. Самият факт, че Томи се интересува толкова много по темата, ме успокоява.
Вече бях запазила час на стрелбището и нямаше начин да го отменя заради съобщаването на новината. Досега не съм отглеждала две деца, но нещо ми подсказва, че няма да е никак лесно.