Посещавам това стрелбище в Долината, откакто се помня. Собственикът му Джаз е бивш снайперист от морската пехота, с очи, които са топли отвън и студени отвътре. Той не трябва да ме пуска с Бони тук, но не се възпротиви. Предполагам, че одобрява желанието ѝ да се запознае с хладното оръжие.
Дъщеря ми има големи ръце за възрастта си, които са силни, затова реших да започнем с 9-милиметров. След това ще го сменим, ако се наложи. Джаз заема оръжия на стрелбището си и аз избирам като за начало „Зиг Зауер Р226“. Това е 9-милиметров, който винаги ми се е струвал лек, удобен и много точен. Аз лично предпочитам „Глок“, но предимно защото той първи ме откри. Джаз ни осигури пълнител с вместимост десет патрона, общо 100 патрона, хартиени мишени, очила и антифони.
– Слагаме антифоните, преди да влезем в стрелбището – продължавам аз. – Не ги сваляме, докато сме там. Можеш да оглушееш, не се шегувам. Защитните очила не се свалят през цялото време, без изключения.
Тя кима и сериозното изражение на лицето ѝ ме успокоява. Точно такова трябва да е. Вземам пистолета.
– Това е оръжие с двойно действие. Означава, че не е необходимо да дърпаш петлето, преди да стреляш. Натискането на спусъка ще го накара да стреля. Не само поради тази причина, но най-вече заради нея, никога не трябва – ама наистина никога – да насочваш оръжието другаде, освен по мишената, когато сме в стрелбището. Никога не трябва – и пак имам предвид абсолютно никога – да насочваш оръжието към някого, включително към собствените ти крака, независимо дали мислиш, че е заредено, или не. Разбра ли всичко дотук?
– Да.
– Всеки път, в който приключиш със стрелбата, вадиш магазина и оставяш оръжието долу.
– Как да извадя магазина?
Поглеждам Джаз и вдигам вежда в търсене на разрешението му. Едно от основните правила на това място е да не влизаш в стрелбището с магазин в оръжието си. Бях тук, когато един човек забрави за правилото и Джаз насочи своя „Магнум .357“ и го накара да легне на пода. Никой не беше застрелян, но случилото се ми направи впечатление.
– Давай – казва той и наблюдава представлението с огромен интерес.
Показвам ѝ как да го направи, като вкарвам празния магазин на мястото му и после го освобождавам.
– Разбра ли как става?
– Може ли да опитам?
Подавам ѝ оръжието и Бони го разглежда внимателно, заедно с магазина. Не бърза и не се прави, че разбира как работят нещата.
– Какво е това? – пита ме и посочва предпазното лостче.
– Нещо като предпазител.
– Не – намесва се Джаз. – Това е предпазно лостче. Не е предпазител. Разликата е като при ябълките и портокалите.
Прав е, разбира се. Просто се опитвах да ѝ го обясня простичко, но старото правило винаги е най-доброто правило, що се отнася до оръжия – ако не си достатъчно умен, за да разбереш оръжието си, не си достатъчно умен, за да го използваш разумно.
– Много оръжия имат така наречените предпазители, скъпа, които можеш да включиш ръчно. Р226 има предпазно лостче, което спуска петлето на пистолета безопасно. По този начин, докато пътуваш, няма нужда да се тревожиш, че ударникът ще се задейства случайно. Но – продължавам аз, като натъртвам на последното – това също така означава, че това оръжие е винаги готово за стрелба.
– Предпазно лостче – повтаря Бони и кима. – Как да го освободя?
Джаз повдига вежда и се усмихва.
– Не си поплюваш. Браво.
Показвам ѝ. Тя го изпробва няколко пъти.
– Разбрах как става.
– Добре, в такъв случай сложи магазина.
Това ѝ отнема известно време, защото действа бавно и следи за изпълнението на всичко необходимо.
– Чудесно. А сега натисни лостчето на плъзгача. Ето там, скъпа – показвам ѝ аз.
Бони изпълнява нареждането и плъзгачът си отива на мястото.
– Така ли?
– Да. Готова си. Ако в магазина ти имаше патрони, оръжието ти щеше да е заредено и готово за употреба.
Дъщеря ми дърпа спусъка и се разнася „щрак“, когато петлето подскача. Веднага ѝ отнемам оръжието.
– Никога не стреляй с оръжието извън стрелбището! – сопвам ѝ се аз.
Тя се изненадва от гнева ми, но не е толкова изплашена, колкото ми се иска. Джаз разчита ситуацията и напуска мястото си зад тезгяха, за да дойде при нас. Застава до Бони и я поглежда. Джаз не е едър мъж, но е истинско олицетворение на внушителността. Около него като че ли има аура на спокойствие и хладина. Дъщеря ми зяпва насреща му, изплашена от очите му, които са като на мъртва риба.
– Ако още веднъж направиш това на стрелбището ми, ще загазиш много сериозно – казва ѝ той съвсем търпеливо. – Разбра ли ме?
Бони преглъща, преглъща.
– Да – съумява да отговори накрая.
– Да какво? – пита Джаз.