– Да, сър.
Той кима.
– Добре. – Връща се от своята страна на тезгяха. – А сега двете отивайте да стреляте и ме оставете на мира.
Слагаме си защитните очила и се насочваме към двойните врати, които водят до закритото стрелбище.
– Сложи си антифоните – казвам на Бони, преди да отворя първата врата.
Тя се поколебава.
– Този човек е много зловещ.
– Малко, да.
Дъщеря ми поглежда отново към Джаз, който пише нещо върху купчина с касови бележки.
– Убивал е хора – казва тя. – Личи му. – Слага си антифоните и ме дарява с лъчезарна усмивка, преди да успея да кажа нещо забавно. – Може ли вече да постреляме?
* * *
Пътуваме към дома в мрака, който никога не е истински мрак в Лос Анджелис. Има прекалено много заобикалящи ни светлини от всичките мегавати електричество, които харчим в този град. Мракът тук е само на места, които се превръщат в малки тъмни острови, където се крият чудовищата и се случват лошите неща. Жените биват изнасилвани там, където уличните лампи не успяват да достигнат, а телата им са зарязвани под нощните сенки на дърветата, за да може луната да освети някой от голите им крака в сребърно.
Бони не е природен талант, но се справи добре. В началото шумът от стрелбата с огнестрелно оръжие я изненада, но това е нормална реакция. Тя се ококори и едва не го изтърва. Забеляза, че я наблюдавам, и веднага се взе в ръце, твърдо решена да не показва страх. Сто патрона по-късно започна да се чувства много удобно с целия процес. Пръстите ѝ още не са достатъчно силни, за да зареди магазина, но и това ще стане с времето. Точността ѝ е сравнително добра. Джаз ѝ донесе малко столче, върху което да стъпи, за да се изравни с мишената, и това доста ѝ помогна.
Помоли ме да пострелям, преди да си тръгнем. Носех глока си с мен, извадих го от кутията му и изпълних молбата ѝ. Закарах мишената най-накрая.
– Наистина ли можеш да уцелиш нещо от такова разстояние? – попита ме.
– А-ха. Само гледай.
Никога не съм се замисляла за стрелбата, не и след първите си хиляда патрона. Тя е нещо, което се изпълнява най-добре естествено, като ходенето и дишането. Колкото повече мисля за нея, толкова по-неточна ставам. Затова се доверявам на инстинкта си.
Харесва ми да изваждам оръжието и да стрелям, но не като в някакъв стар уестърн, а защото често ми се налага да правя точно това. Застанах срещу мишената, сърцето ми биеше бавно, беше спокойно, а ръцете ми бяха отпуснати до тялото ми. Пръстите на дясната ми ръка изпълняваха своя танц, подготвяха се. Извадих оръжието си и стрелях осем пъти един след друг. Не изпразних целия магазин.
– Един изстрел на секунда на стрелбището, моля – провикна се Джаз по високоговорителя.
Намигнах на Бони и ѝ се ухилих. Натиснах бутона, за да извикам мишената, и останах доволна от местоположението на изстрелите ми върху нея. Всичките бяха в средата.
– Уха! – изуми се дъщеря ми с ококорени очи. – Мислиш ли, че някога ще стана толкова добра?
– Възможно е. Ако се упражняваш.
Стрелях още няколко пъти и стана време да си вървим.
– Това беше много забавно, мамче Смоуки – казва ми Бони. – Колко често можем да ходим?
– През седмица, както ти обещах, стига да спазваш твоята част от сделката. Ако мен ме няма, Томи също може да те води.
– Искам да тренирам. Много ми е важно.
Бони се умълчава и я поглеждам дебнешком. Решителността, изписана на лицето ѝ, която постоянно преминава от тъмни към светли нюанси, едновременно ме радва и обезпокоява. Отново ме кара да се запитам дали е правилно да я подкрепям, докато върви по този път.
– Тя ще го извърви, независимо дали си до нея, или не – беше ми казал Томи. – Мисля, че с теб ще ѝ е по-лесно.
Надявам се да е прав, но кой знае? Бони ме улавя, че я гледам, и ме дарява с голяма усмивка.
– Благодаря ти, че го направи. Знам, че си много заета в момента.
– Времето ми, когато разполагам с такова, е изцяло твое, скъпа, знаеш го. Това няма да се промени дори след раждането на бебето.
– Не се тревожа.
– Радвам се, защото ми е важно, скъпа. Обичам те. Не искам дори за миг да си помисляш, че си на второ място за мен.
– Ще е много егоистично от моя страна, ако не се зарадвам, че ще имаш бебе, мамче Смоуки. Знам, че ме обичаш. Аз също много те обичам. Всъщност много се вълнувам за бебето.
– Наистина?
– Винаги съм искала да имам по-малък брат или сестра.
– Аз също – признавам си. – Какво искаш повече: брат или сестра?
– Брат – отвръща тя, без да се замисли.
– Аз също – засмивам се. – Не знам защо.
– Малките момченца са сладки.
– Да се надяваме, че си права.
Бони си играе с долната си устна и размишлява.