– Като?
– Централна и Южна Америка. Близкият Изток. Израел. Мамка му, дори тук, в добрите стари Съединени американски щати. ЦРУ има една-две програми, но трябва да си малко по-лоялен от моя вкус.
– Да приемем, че е извървял пътя на войника. Колко време отнема това?
Кърби обмисля въпроса ми.
– Минимум четири години. Трябва да си Господин Перфектен войник, да си в страхотна форма и да минеш всички физически и психологически тестове. Дори тогава няма гаранция, че ще бъдеш назначен някъде.
– Къде е най-вероятно да те подготвят толкова добре за отвличания?
– Кой знае? Истината е, че навсякъде могат да те подготвят в зависимост от задачите. Да не пропускаме също така факта, че някой от Зелените барети например може да бъде вербуван от ЦРУ. – Тя се ухилва. – В крайна сметка всички са едно голямо щастливо семейство. С общи цели и останалите готини неща.
Обмислям всичко, което Кърби ми каза, и го сравнявам с настоящия ми образ на Дали.
– Знаем, че оперира от поне петнайсет години, вероятно и от по-дълго – размишлявам на глас аз. – Ако се е присъединил към военните, преди да започне настоящата си „кариера“, то тогава би бил на... колко? Четиресет и пет?
– Ако е бил от късметлиите.
– Въпросът е дали е сметнал, че трябва да бъде обучен, за да стане престъпник, или идеята му е хрумнала след обучението?
– От личен опит мога да ти кажа, че хора като Господин Откачалка и мен знаят какво искат да правят, още от ранна възраст.
Килвам глава на една страна.
– Смяташ, че си същата като него?
– Пфу. Няма начин да е толкова добър, колкото мен.
Усмихвам се.
– Различията са много повече от това.
– Може би да, може би не. Откъде си толкова сигурна?
– Поради две причини. Първо, поверих ти дъщеря си. Второ, ти никога не би причинила нещо подобно като това, което той причини на Хедър Холистър, една невинна майка. Имаш си граници, Кърби.
Тя ме гледа със смъртоносните си очи.
– Веднъж в Южна Америка – започва с тих и спокоен глас, все едно говори за времето – екипът, от който бях част, беше заловен от група паравоенни. Аз бях тръгнала на разузнаване, преди да ги пипнат, така че мен не ме плениха. Един тип беше останал назад, за да им пази гърбовете. – Кърби ми намигва. – Голяма грешка от негова страна! Докопах го също както те докопват онези стари телефонни реклами. Исках да ми каже къде са, но за бога, той беше против тази идея, така чееее... извадих му зъбите с клещи, докато не си промени решението.
Тя се ухилва и аз се насилвам да не се свия. Не съм толкова обезпокоена от историята ѝ, а от липсата на лудост в погледа ѝ. Наясно е сега, наясно е била и тогава, наясно е с всичко, което прави.
– Този беше корав, издържа на цели десет зъба. Като истински маратонец. Каза ми каквото ми трябваше, и след това му пуснах един куршум в главата. – Погледът ѝ се отнася някъде надалеч. – Настигнах ги и установих, че са екзекутирали екипа ми. – Свива рамене. – Върнах им услугата. На всичките десетима души. Пет дни ги преследвах в джунглата. Отстранявах ги през нощта, докато пикаеха или спяха. Единият от тях си правеше чекия, когато се промъкнах зад него. Не беше на повече от шестнайсет години. Оставих го да свърши и след това го гледах как се моли и реве като бебе, преди да му пръсна мозъка.
Кърби се усмихва със своята нормална усмивка, която ѝ е запазена марка. Сините ѝ очи, които само преди малко бяха мъртвешки и празни, сега просветват с лукавост.
Седяла съм в слабо осветена стая срещу мъж, който е душил деца пред майките им. Виждала съм ненормалници, които са получавали неволни оргазми, докато са ми разкривали най-зловещите подробности от изнасилванията и убийствата си. Тези хора са изпълнени с мрак, с ужасна тежест, която не може да се фалшифицира. Кърби е Кърби, не тая никакви илюзии за истинската ѝ същност, но знам какво не е.
Протягам се и я потупвам по бузата.
– Може да ти хлопа дъската, плажно зайче, но не си зла.
Настъпва кратка тишина, в която само за стотна от секундата мисля, че забелязвам нещо, близко до благодарност, което проблясва в очите ѝ. Може би наистина е била там, но бързо отлита. Кърби се ухилва и се преструва, че бърше пот от челото си.
– Ама че тежест свалих от плещите си. – Тя става от стола. – Свършихме ли тук, шефке?
– Да.
– Ще се видим по-късно – казва приятелката ми и излиза, като оставя след себе си нещо странно, но определено не и зло.
Мобилният ми телефон иззвънява.